Oct 19
Будителството като процес на съхраняване на ценности PDF Печат Е-поща
Автор: Райна Йотова*   
Неделя, 02 Ноември 2014г. 00:27ч.

Райна Йотова е лауреат на Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата - в категорията „Журналистика”, за 2014 г. Снимка: © Радослав НиколовПрисъствието на европейското и национално културно наследство в съвременната българска културна и информационно-медийна среда.

В ПОСЛЕДНО време, в някои научни и арт среди, в културни институции, сред различни пластове на общество и мислене, се заговори отчетливо за нематериалното културно наследство като за нещо, за което като че ли досега не сме имали добра видимост. Може би сме страдали от късогледство или сме в били в другата крайност - мислейки си, че виждаме прекалено надалеч. В следващите редове не става въпрос за златната среда на уравновесяване на историческа мисъл с иновативни идеи. Човечеството, съзнателно или по някакви по-ирационални причини, все повече ще се вглежда, изследва и развива нематериалното си наследство.

„Европейците не чувстват, че живеят, ако не са заети с голямо дело, което да ги обединява...”
Ортега-и-Гасет (José Ortega y Gasset; 1883-1955)

Моята цел е не да противопоставям материя на дух в областта на културата - намеренията ми са да задавам въпроси, не да давам отговори. Още повече формирането на културното наследство е част от процеси, които датират още от създаването на човешката цивилизация и не са нито само исторически, нито само географски, нито единствено политически детерминирани. Днес тези процеси са пряко свързани и с информационната среда, с „властта” на медиите и т.нар. поколение F. Това понятие, превърнало се в нарицателно, стана и заглавие на книгата „Поколението F, или кой управлява света сега” (ИК „Ентусиаст” София, 2013) на журналиста и PR-експерт Максим Бехар. В нея PR-визионерът Пол Холмс споделя: „През последните няколко години онлайн медиите промениха коренно практиката на PR-а като преместиха акцента върху успешното брандиране и локализирането на източниците, които са рискови за репутацията.”

Максим Бехар изследва и коментира онлайн комуникациите в реално време: „Постоянната свързаност и социалните медии ни обогатиха до неузнаваемост и сега към повече от убеден, че човечеството ще се справи с невероятното предизвикателство да приема неограничено количество знания и да ги използва за добро… сега трябва да се борим за нови познания, за бързи решения, за готовността да бъдем изцяло прозрачни, точни и почтени.” Неговата книга е един „пост” на стената на която и да е социална медия за това, което се случва всеки ден край нас.

„Най-добрият начин да предвидиш бъдещето е да си го изградиш сам.”

Вероятно поне стотина души ще претендират за авторството на тази фраза, която днес става все по-популярна. В изследването на Бехар са поканени журналисти и именити автори и интелектуалци на нашето време, сред които са журналистът Бойко Василев, проф. Боян Биолчев, известният в цял свят цигулар Веско Ешкенази, журналистът Симеон Василев, Соломон Паси и др. Но за ролята на медиите ще говорим по-нататък.

Обикновено Деня на Будителите (бел. ред.: 1 ноември), у нас, се свързва най-вече с университетските и научни среди, с пресата и журналистиката. Но дали те са истински будители или това възвишено и носещо смисъл понятие и послания от миналото, днес не е отместено, отместено като от силни и продължителни земни трусове. Радиусът на отместване при класификацията на културното наследство, това на Европа и у нас, води до продължителни промени в оценъчната система на съвременния човек за това какво е ценно в историята ни, в изкуството ни, в живота ни. Наблюдавам и изследвам отвътре навън, имам предвид, че търся причините първо в нашите корени и традиции, в културната среда, изследвам журналистически интереса и потребността на хората в частност и на обществото от духовното ни нематериално наследство и неговия смисъл в днешния ден. А след това обръщам поглед и слух към новините от Европа, които показват бездуховността като относително общочовешко явление. Ние приемаме подобни твърдения като информация за грип, който е обхванал Стария континент, а защо не и светa като цяло. Но, незнайно защо, не рекламираме „противогрипните ваксини и медикаменти” за целта.

През 1979 г. Боянската църква „Св. Св. Никола и Пантелеймон” беше включена в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО под № 42. Снимка: © Todor Bozhinov / en.wikipedia.orgОт години имам особен и личен, освен професионален, интерес към 42-я в списъка на ЮНЕСКО световен паметник на културата - Боянската църква „Св. Св. Никола и Пантелеймон”. Правила съм няколко журналистически проучвания: публикации, интервюта, дори кратък документален филм за църквата. За мен, храмът се превърна и във вдъхновение - използвах го като заставка на телевизионно предаване, на което бях автор и водещ преди известно време...

Наскоро посетих Боянската църква с гости от Италия. Вълнението ни беше с голямо, защото видях какво беше написал един италианец в книгата за посетители: „А Джото (бел. ред.: Giotto di Bondone; 1266/7-1337) е после по отношение, най-вече, на стенописите...” Това е най-краткото и искрено, и истинско признание, за това, че именно в България се е случил предренесансовия „родилен” период. Но представянето на този средновековен шедьовър, както и на много други български паметници на културата, е много-много далеч от това, което се прави в Европа и по света. Имам предвид, че специфичния режим на посещения в Боянската църква - до осем посетители за 10 минути, са достатъчни единствено за бързооборотно разглеждане, за повърхностен туристически подход... Обективните причини са, че това се налага от спецификата на интериора и инсталацията, чиято задача е да поддържа необходимите микроклиматични параметри в комплекса. Но, предвид тези реалности, за да можем да разгледаме наистина детайлно църквата, e добре, дори задължително, да бъдат използвани новите информационни технологии: различни мултимедии, дигитализиране на изображенията и на архитектурните планове, и т.н. Възможности, които на практика, до момента са подценени. Информацията в интернет за Боянската църква пък е учебникарски повърхностна и непълна, което по никакъв начин не удовлетворява потребностите и дори любопитството на посетителите. Да, действително, в сайта на ЮНЕСКО информацията е пълна, но нима всеки турист е длъжен да знае, че църквата е в списъка на световната организация и да търси там подробна информация?

Екскурзоводският начин на работа е маркиран, рамкиран, схематичен и в известен смисъл остарял като подход и въздействие. Би трябвало да се помисли и реализира възможността посетителят да може да се запознае по-подробно и цялостно с паметника, с неговата среда - географска, историческа, социокултурна, като му бъде предложена професионално разработена музейна визуализация на различните историографски периоди, на различните етапи на реставрация и консервация...

Друг парадокс е, че подходът към църквата не подготвя на зрителя за това което го очаква - никъде няма и дума нито за българския, нито за италианския Ренесанс. Едно е сигурно - тази епоха не може да бъде преживяна визуално за 10 минути. Моите размисли и предложения са в посока на разработването и реализацията на

нова визия за възприемането на Боянската църква

не просто като самостоятелно пространство, но и като част от едно особено, знаково, природно и исторически обусловено неслучайно място на картата на България. Имам идеи в тази посока, като за мен те са важни и от гледна точка на обществото ни, на знанието и на хуманизма на XXI в.

Дори и най-съвършените информационни технологии не могат да заменят истинската среща на зрителя, на посетителя, на изследователя с автентичния паметник на културата. Тази среща остава незаменима, несравнима и неповторима, дори... когато се повтаря. Искаме да съхраним паметника, но изискваме и по-голяма посещаемост, повече внимание, по-голям зрителски интерес и то от младото и от най-младо поколение. Стремим се към това и по чисто икономически причини - повече приходи... Но тогава? Тогава на помощ идват информационните технологии, информационно-медийната среда и средствата за масова комуникация. Ала, днес, на тях не им е до тази проблематика. В България, в програмата на нашите медии, визирам най-вече електронните, няма нито едно професионално предаване или формат за културен туризъм. Когато се направи някакъв опит, често се залита във високопарен елитарен исторически подход, тясно специализиран и неразбираем за масовия потребител, или пък се предпочита забавният и често повърхностен модел на представяне на културното ни наследство. По тази причина разработвам концепция за хармонизиране на тези два диаметрални подхода с цел културното ни наследството да бъде всекидневно обживявано като интерес от широката публика, с цел информация, популяризиране и разбиране, възпитание - в смисъл на отношение, и поведение към историческото ни и културно наследство, които метафорично наричам „спомени с утрешни дати”.

В медийното пространство на телевизиите ни има научно-популярни филми, в повечето случаи закупени отвън; има и документалистика - филмова и телевизионна, но моята идея е за културна публицистика, чийто приоритет е културното наследство - национално и европейско. Отговорността към националното ни културно и художествено наследство, като тук акцентирам не само върху материалното, но и върху нематериалното, е контролно-пропускателния пункт по пътя ни към Европа и към света, който е с нови светлинни индикации. В контекста на новите информационни технологии и техните практически предимства, които ни дават възможност да регистрираме нова визитна картичка на България, но вече не можем да си позволим да я изобразяваме като остаряло помагало по история, география или учебник по рисуване. Затова, напоследък, все по-често изтъквам, че в тази картичка розовото масло, цървулите и не на последно място киселото мляко, ще трябва да се прегрупират в своеобразна конкуренция с културното ни наследство, разглеждано в неговата цялост.

Моите наблюдения, възприятия и емоции не са просто размишления, те са начин на живот, а проблематиката на културното наследство разглеждам и като аналитичен подход, чрез който търся истината за мястото на духовните ценности и тяхното изменение (или подмяна) в наши дни. Днес стана практика, с помощта на медиите и цялостната информационна среда, да се обявяват за национални, европейски или световни ценности артефакти и събития, за които се внушава на масовата аудитория, че са значими и представляващи интерес. Всъщност, обаче, те се предлагат, без да са били подложени на професионалната експертиза на учени, изследователи, специалисти, а в областта на изкуството - почти не се търси мнението на изкуствоведи, литературни, музикални, театрални или кинокритици.

Според мен, един от най-актуалните и значими за обществото ни въпроси е

защо и как, през последните 15-20 години, медиите редуцираха осезателно периодичността

на колоните, рубриките, страниците и предаванията си за събитията от областта на културата и изкуството. Сега, те не се представят от специалисти и от критици, а от случайни хора. Изключения има, но те са съвсем малко и, за съжаление, много често остават незабелязани на фона на масовата култура - наподобяват лодки, които се стараят да запазят равновесие в бурното море от драматично девалвирани духовни и естетически стойности. Има и други случаи - не по-малко деструктивни - при които известни критици ни поднасят, на пръв поглед, медиен формат за култура, а всъщност това е параван за постигане на определени политически, икономически и обществени цели. В България, тези процеси като че ли нито Съветът за електронни медии, нито пък други институции, следят и анализират. Казано образно, никой не вдига жълт картон нито на водещи, нито на псевдоводещи, нито пък на журналисти, в контекста на общоевропейските норми за етика и лоялност, отнасящи се до историческите и културни ценности, до историческата ни памет и образците на съвременната ни култура. Днес, като че ли всичко може да бъде обявено за ценно (или обратното), а най-голямата беда ще бъде, ако това се случи и в рамките на законодателството.

Не по-малко обезпокояващо е, когато нещо и някой бъдат обявени за събитие и за личности - един от най-красноречивите примери за това е, че някои медии стигнаха дотам, та определиха не една българска поп-фолк (още - чалга) певица за... „дива”. А това е, както знаем, е понятие за виталността, възможностите, авторитета и признанието на женския глас, но в оперното изкуство. Примери за подобна брутална подмяна има много. Но има и други процеси, не само в нашата страна, които тревожат будната мисъл на хора, неравнодушни към памет и култура. Проф. Андрей Пантев смята, че „...Затова понякога имитацията на култура, е по-грозно и дори по-опасно явление, отколкото нейната липса.” 1*

Вече позабравеният (у нас) британски писател, тв водещ, историк на изкуството и естет Кенет Кларк (Kenneth Clark; 1903-1983) твърдеше, че не може да дефинира „какво е цивилизация, но винаги усеща тогава, когато я има”. Във връзка с културата на понятията, въведеният от професорите Стоян Денчев и Евгений Сачев термин - отглаголно съществително - „почувстване” на културата и цивилизацията, за мен е по-точен от наложили се други строго научни понятия. Това „почувстване” като част от чувствителността и хуманизма на обществото ни, за мен е пряко свързано с информационната ни и медийна среда, в която живеем, или в която сме принудени да участваме, пасивно или не.

Преди години, световноизвестната джаз изпълнителка и музикален педагог Йълдъз Ибрахимова сподели пред мен в интервю, че в Турция, в частност в Истанбул, има около 30 радиотелевизионни програми (само) за култура и изкуство. Наскоро разбрах, че още по-ярка и заслужаваща внимание е медийната ситуация в Русия, която приоритетно поддържа предавания за културна публицистика. А българските медии предлагат официално купени или пооткраднати оттук-оттам формати, най-вече риалити и шоу програми, които са популярни и на много други места по света. Проблемът е, че те не предлагат на аудиторията съвременно информационно време и пространство за националните ни ценности в областта както на материалното, така и на духовното ни богатство. И много често оправданията и обясненията, публични или в частни разговори, са че културното наследство и съответно културата ни, не носели приходи за медиите, което пък е ярко отражение на пролуките и недостатъците в актуалната българска културна политика. Не съм крайна в тоталното отричане, в смисъл че няма адекватна културна политика. Но смятам твърдението, че тя не носи пари на държавата, за повърхностно, удобно, недалновидно и клиширано обяснение за липсата на усилия в тази посока. Не бих искала, а и не мога да си представя която и да е модерна европейска държава без нейната култура като наследство и като културни практики, както и отказът й от икономическо, културно и обществено развитие и просперитет.

„В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, моделирането на културните политики, както у нас, така и в страните на Източна и Централна Европа, се съизмерва с модела на Западна Европа и САЩ. Обсъждайки културните и художествени процеси, както и инфраструктурата на културния живот в Европа, много от представителите на политическия и културен елит на новите страни членки на Европейския съюз, виждат в културата и изкуствата предпоставка за общото социокултурно развитие и социална модернизация” - подчертава доц. Евгени Велев в книгата си „Постмодерна информационна среда и съвременно изкуство” и продължава: „Информационният модел необратимо се налага като начин на живот на постмодерното общество в глобален аспект и от необходимостта за приобщаването на всяка от държавите към новото информационно общество, посредством създаването на такъв информационно комуникативен модел, който да осигури икономиката на знанието и живот на човечеството в     информационното общество... Информацията, приложена към художественото наследство, може да се определи като семиотична зависимост между знания, отразени в данни и подчинени на някаква цел.” 2*

В нашето съвременно изкуство и култура има примери за това как един творец и личност обединяват европейското наследство, историческата памет и националните ценности в своето изкуство, което само по себе си представлява едновременно памет, богатство и възможност да бъде изследвано не само в чисто културологичен план. Такъв ярък пример е художничката Лиляна Дичева, която през 2013 г. навърши 85 години и откри изложба с най-новите си 21 картини, обединени с името „Съчувствие към човека”. Какво по-силно и ярко заглавие на изложба в контекста на съвременния хуманизъм? Израснала с австрийската музика и култура, силно обичаща българската история и език, тя е един истински социално и емоционално ангажиран човек. Дичева е истински духовен будител със своята мъдрост, адекватност и рефлекс към проблемите и болките на днешния човек и свят. Художничката е пример за младите с будната си вътрешна природа, с всекидневното си отношение към информационното общество и проблемите на личността.

Фрагмент от картината „Художници-страдалци”. Автор: © Лиляна ДичеваМедиите трябва не само да отразяват действителността, но и да съхраняват и пазят достойнствата на националната си култура

Лиляна Дичева се вдъхновява от Човека в национален и общочовешки план. Нейният интерес към хората и тяхната съдба съпътстват дългия й творчески път. Дори само този факт я издига на пиедестала на твореца-хуманист. През целия си живот тя рисува хората - известни, големи личности от света на изкуството и културата, изобразява исторически личности, както и най-обикновени лица, всички на фона различни събития. Лиляна Дичева е истински духовен аристократ в нашата култура, повлияна от историческото и писателско наследство на своя съпруг - големият български писател Стефан Дичев (1920-1996). Наричат Лиляна „Дон Кихот с четка в ръка” като типичен неин житейски жест. Тя обича хората, като художник и като обществено ангажиран художник, който се информира за всички събития у нас и по света, чете на няколко езика и следи постоянно актуалните новини - вълнува се от всичко в нашия страдащ и бушуващ от природни бедствия и човешки драми свят. Дичева извиква в сетивата ни вик за помощ - SOS за Човека, който днес е изтикан на заден план в изкуството. Тя отразява, а не разкрасява живота ни. Оттук произтича и нейният дълбок хуманизъм и донкихотовския й поглед към света - тя рисува големите художници и композитори като страдалци... Така е озаглавила и една от последните си творби - „Художници-страдалци”. В друго от своите платна, художничката събира Джузепе Верди (Giuseppe Verdi; 1813-1901) и Рихард Вагнер (Richard Wagner; 1813-1883) в общо композиционно решение като символ на 2012 г., годината когато чествахме 200-годишнината от рождението на именитите композитори, но вплита в картина образите на Васил Левски (1837-1873) и Христо Ботев (1848-1876) като примери за непримиримост, за истински будители, за народни водачи и вдъхновители.

Преди години писателят Любен Дилов-баща (1927-2008) беше написал за будителството на Дичева: „...И съм стигнал до убеждението, че истински новото летоброене на света ще започне, когато жените напишат своята Библия... Всичко у Л. Дичева е реализъм, прозрение, бунт... бунтът и дори в боите, с които си служи - в багрената им разбуденост... докато мнозина художници по света, навярно подплашени от всеобемните възможности на фотографията и безграничната игра на компютъра, избягаха в абстракцията, в интровертната, повече или по-малко евтина символика, а стремежът им на всяка цена да бъдат оригинални, често им пречи да видят истините за живота, Лиляна си остана при най-трудното: човекознанието, основата на всяко изкуство...”

Поради естеството и спецификата на информационните технологии и като своеобразен и много важен хоризонтал и посредник в популяризирането на културното наследство, както в европейската, така и в българската информационна среда, динамиката на тази проблематика се движи с висока скорост, бързо изменяща се и променяща се. Както отбелязват проф. д. ик. н. Стоян Денчев и доц. д-р София Василева: „В контекста на глобализацията, осмислянето на културното наследство все повече се обвързва с усъвършенстващото се информационно общество. Интернет мрежата и мултимедийните средства предоставят огромни възможности, както и широко обществено достояние на културното наследство, така и управлението му.”3*

„За създаването на модерна информационна и комуникационна система в сферата на културата и изкуствата” - пише доц. Евгени Велев в книгата си „Постмодерна информационна среда и съвременно изкуство” - „комуникацията в сферата на наследството се разбира като право на достъп до културното наследство на всеки индивид, както и да участва в неговата идентификация, проучване, интерпретация, опазване, съхраняване и презентация...” 4*

Тези етапи и посоки са пряко свързани с работата на медиите при информирането и популяризирането на националното ни наследство както в регионален, така и в национален, и в европейски план. За мен тази проблематика следва да бъде разглеждана, изследвана и най-важното - да е практически ефективна и приложима в действителната цялостна новинарска, коментарна и аналитична политика на медиите, независимо от произхода на техните постоянни или временни собственици, управленските и политически структури и лобита...

Интересен и актуален анализ за мястото на културното наследство и културния туризъм в българските печатни и електронни медии прави проф. Вера Бонева в специално отделените за медиите страници в книгата си, посветена на музеите и туризма в България: „...Висока е все още чувствителността на публиките в страната, подвластна на тежнението за максимално придърпване на възможно най-значим обем факти и събития от миналото към основната линия на българската държавно-политическа и етнокултурна еволюция.”5*

Културното ни и историческо наследство, както съвременното ни изкуство и култура, имат забележимо присъствие в глобалната мрежа. Но моят научен, професионален и специализиран интерес е насочен към изграждането на модерна и стойностна национална политика и система, която гарантира присъствието на културното ни наследство в политиката и е сред приоритетите на българските медии и информационна среда. Културното наследство може да бъде обединяваща кауза за интегрирането, облагородяването, ограмотяването и оптимизирането на българското общество и същевременно с това да се използва като противоотрова срещу озлоблението, нихилизма и безверието, които обзеха нацията ни през последните години. Такава кауза е обречена на успех, но единствено ако бъде подкрепена в медийното и информационно пространство и бъде възприета като необходимост с трайни и устойчиви параметри.

Популяризацията и утвърждаването на културните богатства на България като общочовешки ценности са надежден и сигурен път за развитието ни като европейска държава, цивилизована нация и уважаван народ. Културното ни наследство се отразява и ясно откроява в огледалото ни за обратно виждане. Погледнато, исторически и житейски, без това огледало не можем да се предвижваме напред и да се развиваме, а също и да ни има на картата на европейската и световна култура.

* * *

1* Денчев, С., Сачев, Е., „Паметници на културата и историята”, „За буквите - О писменехь”, София (2010).

2* Велев, Е., „Постмодерна информационна среда и съвременно изкуство, „За буквите - О писменехь”, София (2010).

3* Денчев, С., Василева, С., „Държавна политика за културно-историческо наследство на България - 1878-2005”, София (2006).

4* Велев, Е., „Постмодерна информационна среда и съвременно изкуство”, „За буквите - О писменехь”, София (2010).

5* Бонева, В., „Музеи и туризъм в България”, „Фабер”, София (2011).

* * *

Бел. ред.: От март 1994 г. до днес, Райна Йотова е водеща на едно от най-популярните предавания за изкуство и култура в българския ефир - „В часа на синята мъгла”, което „Дарик радио” излъчва в неделя следобед.

Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Неделя, 02 Ноември 2014г. 00:41ч.