Oct 22
Две есета за Апостола... PDF Печат Е-поща
Автор: artnovini.com   
Вторник, 05 Юни 2012г. 18:23ч.

Васил Левски през 1870 г. Снимка: bg.wikipedia.orgВИЕНА. Преди няколко дни, на 1 юни, в Българския културен институт (БКИ) Дом „Витгенщайн” се състоя тържествена вечер, с която беше отбелязана 175-годишнината от рождението на Васил Левски (1837-1873). Както вече, artnovini.com написа, специални гости на честването бяха проф. д.и.н. Иван Стоянов, преподавател по История на Българското възраждане във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий” и г-жа Дора Чаушева, директор на Националния музей „Васил Левски” в Карлово. В края на вечерта, доц. д-р Любка Липчева (Mag. Ljubka Lipcheva-Prandzheva, PhD) от Института по славистика (Institut für Slawistik) към Виенския университет (Universität Wien) представи студентите по „Българистика” Жасмин Дегенхарт (Jasmin Degenhart) и Михаил Кръстев, които прочетоха свои есета, посветени на Апостола на свободата.

Със съдействието на г-жа Липчева, двамата млади автори, предоставиха на artnovini.com своите вълнуващи текстове, които предлагаме на вашето внимание.

Жасмин Дегенхарт чете есето си „Моето интервю с Васил Левски” в Дом „Витгенщайн”. Снимка: © artnovini.comЖасмин Дегенхарт*:
Моето интервю с Васил Левски

Васил Левски. Пионер. Революционер. Гениален ум. Искрена любов към хората. „Лъвското” му име говори само по себе си.

Тези думи ми идват първо наум, когато чуя името му. Жалко е, че ние европейците не го познаваме, че уроците ни и по история, и по етика са ни спестили знанието за него. Несправедливо е, че е останал чужденец в нашата обединена Европа, но още по-странно е, че и днес не се занимаваме с него.

Днес Европа се намира в необикновена фаза на развитието си, която медиите обичат да наричат кризисна. Сега, когато вече зная достатъчно много за Левски, ми се иска да можех да го попитам: „Това криза ли е наистина? И само обединена Европа ли засяга? Какво става с нас, хората на XXI век, с нашия глобален свят...”

И докато си представям как в двора на Института по славистика разговаряме двамата - аз (с микрофон в ръка, защото съм журналист) и той (с униформа, но не с револвер, а с някакви папки в ръка, защото е европейски депутат), вятърът разпилява листовете, които нося. Навеждам се да ги събера и изведнъж разбирам - вече съм питала Левски и неведнъж през последните няколко месеца той ми е отговарял...

Глобализация

Как можем да се преборим с предизвикателствата на глобализацията? Много обикновени хора, а и политиците на много страни се страхуват от това време на бързо развитие и се безпокоят за културата си, за историята си, тревожат се за децата си. Границите се разтварят, човекът често вече не намира опора в държавата си, а и държавата, в която живее, може съвсем да не е неговата.

„Всичко се състои в нашите задружни сили.” (до богат българин във Влашко, 6.Х.1871 г.)

Докато живеем в съжителство, не бива от нищо да се страхуваме. Всичко зависи от нашите обединени сили. Само когато вървим заедно, ще можем и заедно да напредваме.

Етика на работа

Днес светът на бизнеса е различен. Всички фирми и предприемачи постоянно търсят по-добър достъп до сътрудниците си. Уж има толкова средства да разговаряме, а все по-трудно говорим.

„Интригата спира хода на народната работа.” (до Атанас П. Хинов, 25.VIII.1872 г.)

„Трябва изпит за всеки. Защото има примери: днес е човек, а утре - магаре.” (до Д. Христо Попов, 30.V.1871 г.)

„На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни.” (до Любен Каравелов, 16.IX.1872 г.)

Колко са верни тези думи! И независимо, че не става дума за „народната работа”, както Левски я нарича, а за ежедневната работа в едно бюро или в една институция - без истинска любезност няма нищо да се свърши. Важно е, да се изпитва и сътрудникът, но е важно да се „изпитва” също и шефът - и да се работи само с разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни хора. Етиката на работа и отговорното лидерство, комбинирани с търсенето на истинския потенциал, определят ландшафта на успеха.

Комуникация и фийдбек

Комуникацията се е развила до централна тематика на нашата реалност.

Не само се разпореждаме с много и нови средства на комуникация като мобилния телефон и интернета. Днес разбираме, че без отворената и честна комуникация под формата на фийдбек не може да има напредък в нито една сфера на човешката дейност. Само който може да разчита на честен и открит отзив от насрещната страна, само който има достоен критик, може да има и истинско бъдеще. С това още през XIX век е бил наясно великият революционер и познавач на хората Васил Левски, когато е говорил: „На драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже грешката, инак той не е наш приятел.”

„За отечеството работим – кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим.” (до Иван Кършовски, 20.VI.1871 г.)

Демокрация и свобода

Справедливост за всички хора, равенство на всички народности. Най-великото благо на модерната цивилизация, но и идеал, който цивилизацията на XXI век все още не е напълно постигнала. Благодарение на Левски този идеал се е превърнал в част от мислите и мечтите, в част от душите на българите още от тогава - от ония мрачни времена на робска зависимост:

„От нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи.” (до новоприети членове в организацията, 19.II.1872 г.)

„Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност.” (до Любен Каравелов, 25.VII.1872 г.)

Ценности като справедливост, демокрация, вярност към идеите и преданост към другарите, са сътворявали ежедневието на Левски - ежедневие на революционер, но и на дълбоко вярващ човек. Искаме да се приближим до това, да се научим като него да преживяваме всеки свой ден по принципите, в които сами сме избрали да вярваме. Дали е възможно? Дали сега точно е времето?

„Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.” (до Панайот Хитов, 10.V.1871 г.)

Всичко е един процес. Ние зависим от времето, но и то зависи от нас. Може би преживяваме криза, а може и да сме в началото на съвсем нов етап от пътя. Няма да се предаваме. Продължаваме, защото:

„С моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите”, казва Левски.

Защо тъкмо сега срещам Левски? В това време?

Не зная. Вероятно става въпрос за вечното желание на човека да разбере по-дълбокия смисъл, скрит зад всичко - зад простите неща от ежедневието ни, но и зад големите истински избори на живота ни. Може би дълго е трябвало да уча, да се запознавам с хора, да се сприятелявам и да се разделям с тях, трябвало е да измина своя път до неговите думи.

Както може би трябва и днешна Европа да извърви своя...

В есето „Васил Левски - живият мит” Михаил Кръстев търси връзката между трагичната съдба на Апостола и неговото митологизиране. Снимка: © artnovini.com Михаил Кръстев**:
Васил Левски - живият мит

Искам да започна с един цитат от Ботевата литература:

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Тази строфа от стихотворението „Обесването на Васил Левски” на Христо Ботев и до днес е добре позната на повечето българи. Чрез нея се изразява цялото геройство на Васил Левски и пак чрез нея, с няколко думи, е изразено цялото преклонение на българския народ пред най-великия му син. Стихотворението вълнува читателя по един уникален и незабравим начин, сега както и преди повече от 130 години.

Дали не е тъкмо това стихотворение началото на изграждането на един вечен мит? На този въпрос е трудно да се отговори, но най-вероятно текстът на Ботев е подпомогнал героизирането на личността на Васил Левски. Някак си успява този текст да свърже читателя с трагичната съдба на Левски, да го направи завинаги съпричастен към саможертвата на героя. От него е започнало помненето на Васил Левски и на българската Голгота, а по-късно с одатa „Левски“, поставена в самото начало на „Епопея на забравените”, Иван Вазов окончателно оформя мита за Левски като разказ за българския Спасител и като такъв той остава непоклатим в паметта на българите.

Литературата и словото са играли от столетия наред ключова роля в запаметяването на събития и герои. Те до голяма степен са изградили и култа около героичната фигура на Васил Левски. Но както могат да издигат личности, така могат и да ги унищожават, което днес се случва най-често, както знаем. В последните години бяхме често свидетели точно на това и видяхме как мнозина от героизираните фигури на българската история станаха неочаквано обект на „дегероизиране, демитологизиране и деконструиране“ (Панайотов, 2011) в рамките на постмодерния дискурс.

Тук трябва да се спомене много интересната статия на проф. Филип Панайотов в e-vestnik.bg от 15 септември 2011 г. В нея проф. Панайотов твърди, че е имало вече опит да се обезличи и фигурата на Васил Левски. Според него, този опит е книгата на Мария Тодорова, която носи интересното заглавие „Живият архив на Васил Левски” (2009). Проф. Панайотов, като един от най-големите опоненти на възгледите на Тодорова, я обвинява, че нейната книга не е научно изследване, а само едно „публицистично произведение“. Не съм историограф и не бих могъл да се намесвам в спора на професионалистите. Въпросите, които поставя Мария Тодорова, ми се струват, обаче, изключително важни. Авторката явно се стреми да разбере защо в България се е създал един национален култ, който е насочен само към една личност и защо тъкмо към Васил Левски? Какво лошо може да има в това да пробваш да анализираш психиката на българите по един по-критичен начин от обикновеното? Не мисля, че това е грях в едно съвременно общество като нашето и при първото си посещение в България ще открия книгата на Мария Тодорова и непременно ще я прочета.

Но нека да се върнем към мита за Левски. Това наистина е много рядко срещан феномен, обаче, не е уникален в света. Ивайло Дичев, примерно, сравнява мита за Васил Левски с този за Гарибалди в Италия и за Мустафа Кемал в Турция. Такава аналогия безспорно може да бъде направена. Обаче тук трябва да се забележи, че всичките други, чуждестранни герои между които и Гарибалди, и Кемал, и дори Наполеон, са били успешни държавници, които постигат голяма част от целите си. Както всички знаем това не отговоря на съдбата на Левски, той не доживява осъществяването на своите цели. С други думи той е герой, но и провален, неуспешен политик. Въпреки това, или пък точно заради това, той е величан и уважаван както никой друг в българската история. И точно това прави култът към Левски уникален в света и го различава от почти всички други. Нормално е човек да търси обяснение за това.

Несъмнено идеите на революционера Васил Левски изиграват огромно значение. Левски се е борил за една „свята и чиста република”, в която всички граждани и народности да могат да живеят свободно и в равноправие, да бъдат солидарни едни с други, родолюбиви, но въпреки това и толерантни към другите етноси. Много от тези идеи са се превърнали в афоризми, в цитати, които изпъстрят тържества и чествания, както, примерно: „Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си” или пък: „Дела трябват, а не думи”, както и „Времето е в нас и ние сме във времето”. Но много малка част от тях са истински принципи в живота на обикновените българи. Те са непостижими все още за повечето от нас - младите хора на XXI век.

Обяснение за този култ към Левски са, според мен, обстоятелствата, допринесли за неговата смърт, и те всъщност са поставили фундамента, на който е изграден митът около Левски. Биографията му се чете като древногръцка драма, в която не липсват човешките елементи като омраза, завист и интрига, ожесточено преследвали героя, и се завършва с трагичния му край. Тази комбинация от емоции и съчувствието към него, както и фактът че е предаден от собствените си сънародници, възмущава до днес много българи и ги прави страстни негови почитатели. Предателството, на което той става жертва, играе значителна роля в процеса на запаметяването на фигурата Левски като герой. Мнозина българи до ден днешен са убедени, че предателят на Васил Левски е само един, и това е поп Кръстьо. В годините след 1989 г. тази теза на няколко пъти е опровергавана, но едва ли някога ще може да бъде окончателно отхвърлена.

Лицата, които най-често пишат за невинността на поп Кръстьо, са Димитър Панчовски и Иван Петев. Според тяхното виждане, вината на поп Кръстьо е спорна и те подозират една цяла редица от хора, които постоянно са информирали османските власти и които всъщност са предали Левски много преди трагичните събития при Къкринското ханче. Двамата автори предлагат едно много интересно обяснение защо десетилетия на ред поп Кръстьо е бил представян като единственият виновник и предател. Ние всички знаем, че социализмът е водил война с църквата, и религията като цяло, и версията, според която подлият предател е бил църковник, несъмнено е била идеологически най-изгодна за тогавашната политическа власт. Тезата на Панчовски, както и на Петев, на пръв поглед изглежда много странна, но ако се замислим малко върху нея, ще се убедим, че звучи много логично. Слава богу, днес всеки има възможност сам да се информира, да чуе различните виждания и да си извади собствените заключения. Както за множество неща от ежедневието ни, така и за героичната фигура на Левски.

Връщайки се към смъртта на Васил Левски и обстоятелства, които я увековечават, искам да ви помоля да ми позволите един доста провокативен въпрос: Дали не дължим всъщност по някакъв странен начин на османските власти факта, че имаме своя национален герой? Ако не бяха взели трагичното решение да екзекутират Васил Левски, а просто го бяха отстранили в някой затвор, ако бяха го заточили и го бяха обезличили като герой, щеше ли да ни остане въобще в паметта? Ако оцелелият Левски беше станал български политик, чия ли съдба щеше да повтори? На Стамболов? Или може би наистина щеше да продължи да се бори за свободата на други народи. Не го ли е превърнало съдебното решение от един забележителен революционер в един незабравим национален мъченик?

Да, той е разбудил националното съзнание на мнозина българи, и да, той е започнал да организира революционното движение, но щеше ли това да е достатъчно за българина да го запомни и да го уважава, ако не беше този драматичен финал на неговия живот? Преди да търсим отговорите, нека просто си припомним джобното тефтерче на Васил Левски и онова тревожно питане на Левски: „Народе????”, изписано с цели четири въпросителни.

Но каквито и недостатъци да имаме като народ, имаме и достатъчно много неща, с които можем да се гордеем, че сме българи. Имаме българската култура, българският фолклор, българската музика, българската история. Но най-ценното, което имаме, е тъкмо фактът, че само ние сме си избрали за герой такава изключителна личност, каквато е Васил Левски. Защото ние сме тези, които правят мита за Левски завинаги и за всички народи жив.

На 24 май т.г. Жасмин Дегенхарт и Михаил Кръстев бяха отличени с поощрителни награди в новоучредения конкурс за най-добър студент по „Българистика” във Виенския университет, които им дават възможността за практика в Посолството на Република България в Република Австрия и в БКИ Дом „Витгенщайн”.

*Жасмин Дегенхарт е австрийка. Завършила е магистратура по „Славистика” в Университета в Залцбург (Universität Salzburg). В момента работи по докторантурата си в областта на славянското езикознание във Виенския университет. Следва и българистика, като неотдавна, в продължение на няколко месеца учи български език в Софийския университет „Св. Климент Охридски”...

**Михаил Кръстев е роден в Австрия, където получава основно и гимназиално образование. В момента следва „Икономическо право” и „Българистика”...


Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Вторник, 05 Юни 2012г. 18:54ч.