Apr 30
Философия на живота: амбиция, комплекси, грандомания, демагогия... PDF Печат Е-поща
Автор: Проф. Юлиан Вучков   
Понеделник, 16 Март 2015г. 18:55ч.

Фрагмент от картината „Падането на Икар” (The Fall Of Icarus; 1636) от Петер Паул Рубенс (Peter Paul Rubens; 1577-1640). Снимка: Musées Royaux des Beaux-Arts, Brussels / wga.huПРОЛЕТТА е противоречив сезон. Като човешката природа, в която често доброто съжителства с лошото, честността с подлостта, любовта с омразата... Предлагаме на вашето внимание няколко есета на известния български театрален критик проф. Юлиян Вучков от неговата книга „Човешкият свят, или храна за душата (Философията на живота)” (Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, 2003), които този път ще ни отведат към някои, наистина, противоречиви (често - деструктивни) особености на човешката природа, каквито са нездравата амбициозност, комплексарщината, грандоманията, демагогията и снобизма.

* * *

Амбицията

Най-достойните между обзетите от амбицията имат самочувствие на състезатели и нерядко притежават психическите нагласи на бойци. Тя поражда силни чувства, повишава самоконтрола и самонаблюдението ни. Подтиква ни да се владеем и да не се ръководим от честите промени в настроенията си. Обзетите от нея са известни като много организирани хора на строго обмисляните и на точно изпълняваните решения. Тя възпламенява, но и канализира въображението ни. Настоява да сме много бързи, но и много съобразителни в изявите си. Редица хора със скромни данни за една или друга професия стават майстори в нея тъкмо защото са особено амбициозни. Обикновено талантът им не е достатъчно подвижен, достатъчно разностранен и се нуждае от допълнителни подтици. Затова именно те го подсилват чрез по-продължителната си подготовка за решаване на поставените задачи. Изкупват ограниченото си можене с огромното си трудолюбие. Работят, без да проявяват достатъчно творческо въображение. Оказват се по-скоро труженици, отколкото творци в професионалните си дейности. Но пък са толкова старателни и даже педантични, когато изпипват всички подробности от осъществяваната идея, че се очертават като първокласни и дори като ненадминати изпълнители на възложените им поръчки.

И най-амбициозните между най-надарените, най-почтените, най-всеотдайните са мощен фактор в общественото развитие. Те диктуват критериите за най-високите човешки успехи. Обичат да доказват, че са първи навсякъде. Редица от тях държат да блестят не само в работата си, в обществения си живот, а и в любовта си, в приятелството си, в семейството си, във възпитаването на децата си. Те са едни от новаторите и откривателите.

Амбициозният понася по-сериозните загуби много трудно. Страда, когато го съжаляват или когато го иронизират за големите му грешки. Винаги предпочита да е мразен, отколкото да е смешен в чуждите и в своите очи. Силно амбициозният има ясен поглед за нещата. Почти винаги знае точно какво иска, точно какво може и точно на какво има основание да се надява. Често разграничава своите от обективните възможности да постига намеренията си. Познава силите си в пълни подробности и ги разпределя в съответствие с характера на задачите си. Обожава работата си. Тя често го изтощава. Но той се гордее с нея, особено когато тя се окаже много успешна и му отваря пътища към по-високи нови цели.

Най-амбициозните между способните гонят целта си, и когато са стигнали до ръба на изтощението. Готови са на саможертва, щом това е начинът да спечелят безусловното ни уважение и пълното ни доверие към присъствието им в нашил живот. Нерядко приключват решаващото си дело не когато и да е, а най-късно в рамките на заплануваното време. Държат да го свършат срочно и когато им се плаче от умора, от мъка за пропуснатите поводи да се порадват на леките удоволствия в живота.

Много от най-амбициозните между интелигентните и честните са болезнено чувствителни, въпреки че са свръхиздръжливи от гледна точка на волята и верността на чистия морал. Те целите са като оголени нерви. Доверяват се на непознатите си партньори много трудно. Осланят се далеч по-малко на обещанията и много повече на личната проверка. Когато ги критикуваме сериозно, те помръкват, а често и се разстройват, пресичат ни остро, макар че са много самовзискателни и тайно поправят посочените им грешки, като продължават да вървят напред.

Много от най-амбициозните са приятно или пък неприятно, понякога и нетърпимо суетни в разгръщането си. Най-упорито държат да привличат вниманието от първата секунда. А други шумят около себе си толкова находчиво, че изключват съмнението в превъзходството им над съперника им даже когато той ги превишава с достойнствата, с опита си.

Обикновено, най-амбициозните искат да дължат своето благополучие не на нечие благоволение или на нечии снизходителни отстъпки, а само на себе си, на личните си качества, дела.

Проф. Юлиан Вучков. Снимка: © artnovini.comАмбицията, както много човешки прояви, може да бъде и двигател, и спирачка на развитието - личното, семейното, общественото, националното, световното. Тя ни тежи и ни отклонява от плодотворното съществуване, когато сме лишени от способността да я удовлетворяваме. Тогава тя често ни изхабява, като ни тласка било към разрушителни, било към безопасни, но и съвсем безплодни постъпки. Тогава се надценяваме или от хитрост, или от наивност. Затова търсим вината за нашето проваляне в обкръжението ни. А друг път осъзнаваме колко сме безсилни да напредваме. Но нямаме сили да се отклоним от мисълта за мечтаното. Затова си създаваме илюзията, че сме мразени, че нямаме никакъв шанс в живота. Започваме да си въобразяваме, че изоставаме, защото ни подценяват и ни пречат да доказваме на какво сме способни. Тогава се озлобяваме или пък се отчайваме от себе си. А би трябвало да се насочим към други привлекателни цели в съответствие с възможностите си.

Много родители се борят да изкупят своите неуспехи чрез наследника си. Те го тикат към провалената си болна амбиция и когато виждат, че тя му е чужда. Изобщо не се интересуват от факта, че тя му е безразлична или пък че не е по силите му и го отклонява от собствените му потребности, интереси.

Най-амбициозните между посредствените са жестоки особено към влиятелния авторитет. Намразват го, щом той най-категорично откаже да ги подкрепи. Тогава те системно се стремят да го злепоставят. Крайната им цел е да го извадят от строя на активните творци с големи задължения, но и с много права.

Болните от амбиция не се срещат само между войнствената посредственост, само между бездарните завистници. Между тях има умни и способни лица. Едни от тях са озлобени, защото са подценени с користни цели. Те се изразходват по-малко в плодотворни начинания и повече в безрезултатни конфликти с недобросъвестното си обкръжение. Заслепени от недоволството, че изостават в развитието си въпреки достойнствата си, те често губят чувство за реалност, за мярка. Затова именно нанасят ред безцелни удари. Така пилеят собствени, но и чужди сили. Смесват виновните с невинните за пренебрегването им. Затова започват да отблъскват дори някои от уважаващите ги партньори с възможности да им бъдат твърде полезни. А други от въоръжените с много високо самочувствие се радват на високи постижения, но не могат да се помирят, че не са единствени между успяващите, че трябва да делят облагите и славата с едни от най-качествените си колеги.

Заробените от космически амбиции в ущърб на чуждите интереси се раздвижват и стават много деятелни особено в преходни моменти от обществения живот. Тогава се активизират и се сдружават. Държат програмни речи, особено когато се заговори за необходимостта от резки обществени, държавни, политически промени. Домогват се до възможно най-голямата обществена и преди всичко административна преднина. Лъжат, че дълго са били държани настрана като неудобни демократи и като първи новатори с безукорен морал. Така изместват от центъра на събитията не кой да е, а борещия се с безобразията им. Те нерядко присвояват всичките му градивни идеи заради нахалството да се представят като спасители на всички.

Животът на най-продуктивните между амбициозните е мощно и ту пряко, ту косвено противодействие срещу обществената пасивност, срещу неизбежната всеобща умора от борбата с трудностите. Той е силно лекарство срещу равнодушието и отчаянието, срещу закъсняващите и бавните реакции, срещу изоставането от благотворните обществени и държавни промени.

Амбицията владее неотменно най-способните, най-трудолюбивите, най-търсещите натури на постоянното недоволство от постигнатото. Нейните най-богати плодове се раждат, когато тя се уравновесява от душевната ни щедрост. Тогава тя ни създава самочувствие на необходими, но и свободни хора на вечното състезание между желанията и възможностите, между идеите и делата.

Достойните между амбициозните са свръхчестолюбиви, но и великодушни. Значителната чужда победа поражда благородната им завист. Тя сякаш боде очите им, тревожи ги, но и ги вдъхновява. Предизвиква ги да се надпреварват с нея, докато я постигнат, а често и докато я изпреварят.

Виждал съм как свръхславолюбиви и свръхвластолюбиви лица със зло сърце и с огромни претенции се тресат от амбицията си. Пъ­чат се. Гледат ни ту пренебрежително, ту страшно. Оказват се колкото смешни, толкова и безмилостни в усилието да постигат целите си. Предпочитат лошата слава пред участта да са анонимни. Готови са да са широкоизвестни като мразени от всички, отколкото да са фактори само в съдбата на най-близките им.

Държавници, пълководци и самозванци в различни области на живота са прегазвали милионите само от жажда да бъдат запомнени като невиждано и нечувано изключение в историята на човечеството.

Редица свръхамбициозни и алчни лица с нищожни способности, но с вулканична енергия са вземали и вземат връх над всички или поне над много хора било чрез насилието, било като неограничавани представители на властта.

Най-болните от своята амбиция я проявяват толкова стръвно, че не могат да се усмихнат и да се отпуснат даже когато си почиват. Тя не освобождава, а блокира творческите им енергии, докато ги задръсти. В най-добрия случай ги подтиква да се утвърждават може би стопроцентово, но и съвсем еднопосочно. Тя обсебва съня им. Изкривява или поне изостря и помрачава, загрозява физиономията им. Сковава движенията им. Насилва или възпира действията им. Изтощава ги така, че те не могат да се зарадват и когато я осъществят. Те измъчват и себе си, и обкръжението си. Живеят на ръба между страха от провала и тягостното, понякога дори истерично изразеното недоволство от постигнатото.

Противно е да наблюдаваме как една уж дама се стреми към по-високото обществено положение, като се натрапва, като усвоява всички похвати на деспотичния мъж. Виждаме я да съска и да пъшка под наплива на своята амбиция. Държи се ту като разглобена машина, ту като дресирана телохранителка. Така изчезва цялото очарование на женствеността.

Съдбата на особено амбициозния може да е различна. Той може да се изтощи от стремежите си дотолкова, че преждевременно да прекъсне живота си или да се лиши от здравето си. А друг път може да понесе дори най-страшните изпитания и да напредва тъкмо защото има нагласата, волята и биографията на страстно воюващия за щастието си. Тук е важно онова чувство за мярка, което ни помага да разграничаваме разумното пълно натоварване от опасното насилване на човешката природа.

Много хора възприемат амбицията само като отрицателно явление. Свързват я главно с нахалството, с деспотизма, с грубия натиск на обладания от нея. Намират, че той винаги иска да напредва за своя, но и за тяхна сметка. Смятат, че той ги използва, защото не може да постигне неоснователно големите си желания, като се обляга само на себе си.

Всъщност амбициозните натури са много различни. Едни от тях са тягостни властолюбци, железни егоисти, безмилостни диктатори. Други се отличават с крещящото противоречие между високите си претенции и нищожните си лични възможности да въздават блага за себе си и за обществото. Обикновено те ни ощетяват или защото се надценяват, или защото напират да получават поне половината от чуждото, макар и да знаят, че не го заслужават. Редица от тях са душевно затормозени. Държат да си отмъстят за участта да са родени с твърде скромни заложби, като имитират решаващата ярка фигура в живота. Затова именно приличат на преиграващи слаби актьори. Състезават се с надарения ту като го ухажват, ту като воюват с него. Така се стараят да скрият, че печелят докато го мамят, докато го злепоставят, докато го ощетяват.

Ала между най-амбициозните нерядко попадат и най-полезните за тях самите, но и за цялото общество. Те често не са между обичаните, защото притесняват обкръжението си, защото го притискат с безкомпромисно установяваните си високи критерии. Но те са между най-уважаваните заради силата им да бъдат пример за нетърпимост към изоставащия, но и за системното им себераздаване.

Градивно предприемчивите сред най-амбициозните ни потикват да се проявяваме активно, а често и всеотдайно, без да ни угнетяват с присъствието си. Защото те са пробивни в границите на себевладеенето си и на безотказното си чувство за мярка. Тръгват към целта си вдъхновени. Но винаги имат ясна представа за праговете пред нея. Вълнуват се от дейността си. Но много вярно преценяват кога и как да я подхванат. Ръководят се не от настроенията си, а от вълненията на разума си. Предпочитат провала пред дългия застой. Страдат. Но не се отчайват. Не изключват импровизацията. Дори се представят като едни от майсторите в нея. Но залагат на нея чак когато стъпят върху здравата почва на предварителната подготовка за поставената сложна задача.

Всички амбициозни хора са твърде честолюбиви. Но много от честолюбците са далеч от амбициозното присъствие. Защото нормалната градивна амбиция не се изчерпва от страстно изпитваните желания. Тя е мощно чувство, но и силна воля за победа. Тя е високо самочувствие, но и ненавист към самодоволството, смело летене, но и душевно равновесие, безотказно приземяване на духа в съответствие с реалността. Нейните най-достойни носители са най-изобретателните, но и най-целенасочените, най-организираните, най-трудоспособните. Тя ги пали, но и внася ред, система, определен стил в поведението им. Помага им да постигнат заплануваното своевременно и с възможно най-малък разход на енергия. Тъкмо така те доказват, че устойчивият характер е поне малко по-решаващ от човешката дарба. Тъкмо те ни убеждават, че талантът оцелява и процъфтява, когато волята го подтиква да се развива така, че да разширява просторите за своята изява.

* * *

Комплексираният човек

Често смесват обикновения страхливец с комплексираните хора. А той е доста по-елементарен от тях. Изпитваното от него е по-плитко от техните сътресения дори когато е силно и се проявява твърде шумно. Те са по-сложно, а понякога и по-дълбоко явление от него. Потиснатостта им е не само сравнително постоянна, а и значително по-разнопосочна, отколкото у боязливия им партньор. Тяхното поведение е област на контрастите, на резките обрати, на изненадите, на несъответствията. Те са претъпкани от противоречия, които не подхранват развитието им, а ги карат да се самоизяждат поне временно и частично.

Обикновено, страхливецът се усеща притиснат от външните фактори, от неговата слабост да преувеличава обективните опасности. А комплексираните често се измъчват от обкръжението си, но и от себе си. Угнетяват се от тежкия си характер, от своята мрачна или пък съвсем крехка душа, от разминаването между значителните си амбиции й маломерните си способности. Страдат, защото са много раздвоени в своето отношение към тях самите. Ту се самосъжаляват, ту се мразят, ту си внушават, че ги преследват и ги подценяват, защото им завиждат. Водещото в тях е пълната липса на вярна самопреценка и на последователност в реакциите им, в постъпките им. Редовно се люшкат между такива противоположности като истерията и апатията, въодушевлението и отчаянието, подозрителността и фантазьорството. Стигат до разрушителни крайности в изводите си, в присъствието си, защото почти винаги са лишени от вътрешно равновесие. Чужди са за свободата, но и за мъдростта на духа. Постоянно се колебаят между „да”-то и „не”-то. Понякога обстановката е толкова динамична, че се нуждае от най-целеустременото им включване в нея. Но те и тогава се отпускат или пък се невротизират. Обикновено работата им остава недовършена ту заради техните половинчати, ту заради техните пресилени решения.

Комплексираните често се държат грубо, за да забравят, че са слаби, и да се почувстват малко по-уверени в себе си. Нерядко важничат и се хвалят, за да скрият, че са много раними, много уязвими, и почти никога не вярват достатъчно в себе си. Тъкмо така се опитват да неутрализират фактора, от който се страхуват. Понякога имат навика да се пъчат. Но рухват при първото ни усилие да кажем неприятните истини за съществуването им. Обременени са от своята неоплзотворена и дълго потискана енергия за живот.

Напоследък малките и големите екрани ни заливат с филми, чиито герои се усещат малоценни и си отмъщават, като мачкат обкръжението си.

В комплексираната среда попадат и родени таланти. Те се измъчват, защото мързелът им, слабият им характер или пък обективните обстоятелства са им попречили да докажат на какво са способни и да постигнат поне част от осъществимите си мечти.

Душевно задръстените се движат между скованото и непредсказуемото, неуправляемото поведение. Веднъж се нагаждат към мнозинството като първи послушници. А друг път воюват е него, дори ако то не ги е предизвиквало с нищо и е съвсем добронамерено към присъствието им. Те се оказват ту безразлични, ту истерични спрямо обкръжението си, въпреки че създадената обстановка е напълно нормална, че никой и нищо не им дава поводи да се разкъсват между подобни крайности.

Много от комплексираните се измъчват от слабостта си, защото съзнават, че тя е голяма, че им носи много вреди, но са безсилни да я победят, макар че се борят с нея. Те нерядко изпитват най-хубави чувства към доброжелателя им. Но все се боят, че ще подценят себе си и ще загубят, ако го похвалят.

Душевно задръстените са подозрителни и мнителни. Почти редовно смятат, че са по-нещастни и от най-страдащите по света. Нерядко изпитват чувството, че обкръжението им ги подиграва и ще ги ощети. Обикновено техните ненадейни буйства и техните робски задръжки са плод на психическото им потискане през детството или юношеството им. Обикновено те са живели само в сянката на тиранични, амбициозни или пък бедни, а затова и озлобени родители. По-силният от тях постоянно се е зареждал с душевната им енергия, като им е налагал да го обслужват, като им е натрапвал ту своето умствено, ту своето физическо превъзходство. Той ту неволно, ту съзнателно е мислил вместо тях. Решавал е своите, но и техните проблеми. Затова все им е внушавал, че са му длъжници. Все им е втълпявал, че постигат скромните си сполуки главно или първо благодарение на него и после заради собствените им начинания. Така те все по-често са свикнали да бъдат ехо на властния, пробивния, неудържимия си партньор. Затова са ту нервозни, ту безпомощни, жалки, когато остават съвсем сами в критичната обстановка и няма кой да ги ръководя кой да отговаря за тях, докато се измъкнат от нея.

Особено когато са прекалено чувствителни, емоционални, хората могат да се комплексират не само върху основата на заложеното в природата им или под влиянието на най-близката им среда, а и заради мощния тласък на отрицателните обществени, национални, държавни фактори. Имам предвид например бедността, системно понасяните световни, национални, социални, професионални несправедливости, тежките неблагополучия в семейството, любовта, в сексуалния живот. Естествено е да не си на себе си и да си говориш като лудите, дори да забравиш точно кой си, след като си безработен, след като нямаш пари да си купиш дори извара и се храниш, например, само с марули...

Никога не бива да смесваме комплексираната с деликатната, тактичната жена. Не бива да свързваме нейното сдържано, дори хладно поведение, с липсата на потребности от топла близост и от сърдечни взаимоотношения. Винаги е редно да помним, че тя загубва очарователната свобода на поведението си и се затваря в себе си, когато ние, мъжете, забравяме, че нейната по-крехка природа се нуждае не само от активно, а и от разбиращо я внимание, от нашата сила, но и от кавалерските ни жестове.

Много от душевно задръстените българи са унаследили онези тежки задръжки на народа ни, които са резултат от многовековните ни робства. Особено турските завоеватели, системно и ту жестоко, ту пренебрежително, са ни внушавали, че сме непълноценна нация. Искали са да ни втълпят, че можем да оцелеем само ако сме управлявани от тях. Притискали са ни да сме им признателни за тяхното благоволение да мислят за себе си, но и за нас. Раздували са недостатъците ни. Хокали са ни като некадърници, макар че са живеели на гърба ни. Хулили са ни даже за безобидните ни грешки, минуси. Така са целели да подбият самочувствието ни като народ. Така са се стремели да ни владеят по-лесно, по-продължително. Защото какво остава от човека, когато го лишиш от вярата в силите му, когато отнемеш правото му на свобода в избора на начините да се осъществява?!

Можем ли да се освободим от дълбоките си лични комплекси? Много трудно! И все пак волята и духът са в състояние да ни спасят от тях, ако се домогваме до повече успехи, като оползотворяваме достойнствата си в максимална степен.

Горещо съветвам комплексираните да избягват себеподобните си. Защото, когато се съберат на едно място, те често стигат до трагични земетръсни положения. Препоръчвам им да търсят жизнерадостния партньор и да се вдъхновяват от хумора му. Защото смехът е едно от най-силните външни въздействия върху нас. Той най-добре отпушва задръстените души. Помага им да се освободят от натрупаната отрицателна енергия и да се отдадат на положителните си изживявания.

Историята на Родоския колос интерпретирана от холандския художник Мартен ван Хемскерк (Marten van Heemskerck; 1498-1574). Снимка: wikimedia.org* * *

Грандоманът

Грандоманът е непроходимият, а затова и необитаваният човек. Той не допуска до себе си никого освен съгласилите се да го обслужват безпрекословно и безшумно. И най-близките му общуват с него частично. И към тях той се отваря само по силата на неизбежността. Той често не харесва, а търпи децата си. Изпълнява задълженията си към тях хладно или малко по-великодушно, но ако те го обожават и му се подчиняват като слуги. Защото той поначало обича само себе си. Отегчава се от всички. Даже опитите да го хвалим му досаждат, ако не са извършени според вкуса му, ако не съвпадат с онова, което му се иска да чува за себе си. Трудно ще дишаме, ако живеем и ако работим с него, ако сме зависими от волята му. Той нервничи и ни гледа страшно, докато му доверяваме проблема си. Никога не забравя да ни внушава, че желаем повече, отколкото ни се полага. Все повтаря, че следва да сме по-скромни и да знаем къде е мястото ни, както всяка жаба трябвало да си знае гьола. Все изтъква, че не е нужно да посочваме положителното у нас. Заявява, че щял да го забележи, без да му напомняме за него, ако реши, че то заслужава височайшето му внимание.

Ако сме колеги или стари познати и се срещнем на улицата, грандоманът ще се направи, че не ни вижда, и мигом ще се вторачи в някоя витрина. Речем ли да го спрем, ще подхвърли една дума, без да ни погледне, като ускори хода си. Ще се намръщи и ще съобщи, че сме го бавели, че щял да закъснее за важните си срещи. Отговаря на особено настоятелните ни въпроси в движение и като подхвърля думите си през рамо.

Грандоманът нерядко е съвсем затворен човек. Често е ту безмълвен като балсамиран, ту сприхав и вкиснат. Дава баналните си отговори на нашите сложни въпроси толкова пренебрежително, надменно, че се чувстваме простаци, макар че може да сме изключително умни, поне в сравнение с неговите мозъчни зачатъци. Той редовно разтегля устните си присмехулно още преди да сме споделили нещо. Бърза да подчертае, че никога не допуска да го изненадаме с разсъжденията си. Държи да изтъкне, че винаги знае какво ще му кажем. Все ни предупреждава, че трябва да слушаме повече и да приказваме по-малко. Внушава ни, че сме попаднали в професията му, без да имаме нещо общо с нея. Засмива се ехидно, подигравателно, ако бъдем пренебрегнати, оскърбени, унижени от някого и особено ако нашите неприятности работят в негова полза. Ако е наш ръководител или просто е един от високопоставените чиновници с решаващи пълномощия, той винаги ни посреща като нетърпими досадници. Случва се да бъде формално любезен и да обещае, че ще се занимае с нашето искане. Ала никога не уточнява кога ще ни удостои с благоволението си. Потърсим ли го по-късно по повод на ангажимента му към нас, той се чуди защо го безпокоим. Буквално отрича, че е поел задължението да вникне в положението ни. Никак няма да се смути от прочувствените ни слова, от усилията да го трогнем, като му напомним, че и ние се стремим да живеем като зачитани същества. Само ще каже, че всеки трябва да се простира според чергата си. Ще заяви, че не сме от незаменимите, за да му губим времето, като си въобразяваме, че сме целунати от благосклонната съдба.

Грандоманът е пренавит робот с колосано лице. Изненадва ни със сатанинските си гримаси и свирепите си погледи, когато заприказва за съперниците си. Настръхва, а често и кипва като завряла вода, когато някой дръзне да посочи техните успехи и се осмели да отбележи, че те го превъзхождат с приносите си. Ненавижда ги, особено ако те са били негови студенти и отдавна са се оказали далеч по-дълбоки в откритията си, макар че са много по-млади и не разполагат с неговите научни титли, административни връзки. Той системно се вбесява от тях. Дори денонощно повтаря, че ги поставя между смешните клоуни, особено ако те за разлика от него са чужди за претенциозните му прояви и са искрени, чистосърдечни, естествени. Ехидно твърди, че щом им кажел нещо критично, но и съвсем нормално, те веднага се изпотявали и ставали физически противни, защото все мислели, че ги подиграва.

Франциско Гоя (1746-1828) - „Колко е златоуст” (Capricho № 53: ¡Que pico de oro! de Goya, serie Los Caprichos; 1799). Снимка: wikimedia.org* * *

Демагогът

Една от най-разновидните форми на лъжите в днешното ни време е парфюмираната безсрамна демагогия. Тя олицетворява противоречията между изречените думи, прикриваните замисли и делата на тъмно.

Демагогът е най-прикритият и най-застрахованият лъжец. Той говори едно, мисли друго и върши трето нещо. Хитър е, а нерядко е и достатъчно интелигентен. Най-малкото е поне по-умен от най-често срещаните измамници, от любителите на изгодните, но и баналните измислици.

Когато е един от най-добрите в изкуството да ни подвежда, демагогът умело съчетава предимствата на ораторското творчество с играта на актьора в живота. Обикновено той се стреми да печели, като се бори да попадне между уж безпристрастните арбитри. Все подчертава, че иска да е неутрален, а затова и възможно най-справедлив в изводи, в решения, в постъпки. А всъщност се съюзява само или главно с по-силните от себе си. Все заявява, че съжалява губещите, въпреки че надушва фаталното сгъстяване на облаците над тях и дори подпомага провала им в интерес на личните си сделки. Лицемерен е. Може да ни целува даже когато ни презира, щом тази стъпка му отваря път към успеха. Той бурно ругае онова, което желае, но никога не може да постигне, като се старае да бъде възможно най-обоснован в отрицанието си. Системно изобличава мошениците. Така цели да скрие, че следва методите им и че разчита на подкрепата им поне в отделни моменти.

Демагогът ни посреща с патетичната молитва за тържеството на благородните принципи. Обикновено е разточителен и шумен в изявленията, но и много прикрит в делата. Избягва конкретните и търси абстрактните разговори, щом става дума не за неговите, а за общите интереси. Ние го питаме с какво може да полезен за обществото в настоящето ни. А той се разсейва и започва да приказва за най-славните мигове от историята на нацията, за безсмъртната роля на саможертва в името на дълга. Отклонява неудобните му въпроси, като сменя темата на спора или като ги омаловажава с изобилие от сладки слова. Речите му системно са празни, но и разкрасени от имитацията на силните вълнения, от тръпката в гласа, от драматизма в леда. Често ни спечелва за себе си, като заявява, че е отчаян от мръсниците, че предпочита да губи, отколкото да слиза до долнопробното им равнище и да затормозява обкръжението си. Нерядко влиза в ролята на лъжегероите.

Демагозите често прикриват лакомията си и отклоняват вниманието от грабежите си, като плачат за нямането на народа. Говорят все от негово име, макар че не го чуват и не го виждат, особено ако заемат най-високите етажи на властта.

Демагогът се кълне, че мисли за нас като за себе си, че възприема болката ни като своя, че страда за всички несправедливости в живота. Често настоява да паднем на колене пред светците. Съветва ни да не мислим само за стомаха си, точно когато се бори да представи нашите успехи като негови и да ги присвои. Ще трябва да признаем, че той е не само хитър, а и твърде ефектен. Обикновено е посредствен като създател на блага, макар че и талантливи хора притежават много от недостатъците му и се изкушават от тактиката му, поне в отделни моменти. И доста от тях влизат в неговата роля, като я доят в своя полза, като ощетяват други хора.

Демагогът владее себе си отлично. Разпределя вниманието си между многото изгодни обекти с голяма лекота. Оползотворява всички обективни условия за личните си сполуки. Щом се събере с най-близките си съюзници, с тайните си съветници, той се хвали с умението да омагьосва наивниците и се разтапя, докато се радва на себе си.

Демагогът представя единичните факти като типични. Плаща и организира или пък тълкува анкетите така, че да потвърждават изгодните му гледни точки. Щом не споделяме защитаваното от него, той се залавя да ни внушава, че сме подведени, защото нямаме горчивия му опит. Тъкмо тогава бърза да ни увери, че ще спечелим, ако му се доверим. А уж все настоява да запомним, че достойният човек е самостоятелен в решенията си, дори когато е много объркан и е принуден да се съветва с партньорите си.

Щом вземат властта в свои ръце, много демагози се оказват не само коварни, а и деспотични. Все ни умоляват да ценим търпимостта и широтата в мисленето, в поведението. А притискат различния от себе си ту с обещания, ту с прегръдки, ту с тихи закани и шумни предупреждения за липсващи опасности. Тяхната прехвалена демокрация отхвърля всякакви принципи и ги освобождава от всякакви задължения. А е известно, че истинското демократично присъствие съчетава свободата с поетата отговорност за думите и особено за делата.

Понякога демагозите са крайно опасни. Тогава дори най-прозорливият чувства, но дълго не може да докаже двуличието им. Тогава най-хитрите от тях се осланят на природния си дар да изглеждат обаятелно и лъчезарни, макар че са бездушни или поне много хладни натури. Тогава мнозинството е глухо и сляпо за играта им, дори когато тя се свежда до баналните преструвки.

Понякога демагогът успява да извърти фактите в своя полза, макар че те го уличават в углавни престъпления. Тогава той се изкарва жертва на интриганти или на всесилни мръсници.

Най-амбициозните между посредствените демагози не казват съ­ществени неща. Приказват свободно, гладко, но все общо, а често и съвсем празно. Словесното им разточителство прилича на боксиране с въздуха. Оказва се нещо като тържествено разбиване на отворени врати. Но то печели лековерния, защото е придружено с многозначителни паузи, с морни въздишки, с разкрасени изрази в стила на стихосбирките и на песнопойките.

Демагогските словоизлияния нерядко минават покрай ушите ни, макар че са произнесени с тържествено лицеизражение или че са положени на хартията чрез ловкото танцуване на перото.

Демагозите с лекота ни уверяват, че бялото е черно. Опитват се да ни внушават, че изгодното им зло е привидно, че то е добро обещание, но събужда широка съпротива и е свързано с неприятности като всяко начало. Те все се стремят да омаловажат значителния си провал за сметка на всички. Представят го за тежък, дори остро драматичен, но единствено възможен път към толкова необходимия утрешен успех на обществото.

Демагозите прикриват тежките си вини, като предлагат да разследват чуждите престъпления.

Никога демагогията не е заливала света както през днешното време. Сега тя е едно от най-главните оръжия на възхода в областта на икономиката и политиката. Първите сред управляващите и техните най-доверени съветници се скъсват да възхваляват защитата на човешкото право, макар че го погазват понякога явно, но най-вече хитро, на тъмно. Безкрайно любезните им речи отклоняват вниманието от факта, че тъпчат мнозинството, че създават условия за угояване на богатото малцинство, че хранят големите си страни, като смучат суровини и евтина работна ръка от малките народи. Фалшът на водещите сегашни богаташи, и особено държавници, е толкова типичен и широко проявяван, че започва да смущава дори най-наивните хора и ни кара да предпочитаме не него, а откровенията на жестокостта. Защото той пълни главите ни с много илюзии и ни разбива, като създава предпоставки да затъваме в убийствени разочарования.

* * *

Снобизмът

Снобите са едни от най-суетните и най-самолюбивите същества. Мечтаят да са много известни. Но понеже нямат качества да си създадат име на знаменитости, те се озлобяват и се преструват, че презират мнението за тях, че уважават само становището на себеподобния им. Но те така или иначе са толкова амбициозни, че не пропускат случая да влизат в ролята на природни скъпоценности. Между тях има интелигентни и дори мислещи хора. Обикновено те притежават знания, но само в областта, която ги интересува, А тя е твърде тясна и засяга преди всичко съвременните явления, модата в художественото творчество, в ефектния светски живот.

Снобите не обичат овластения заради усилията му да флиртува с народа, когото те иронизират, защото мразят всяко мнозинство и си въобразяват, че представляват пълноценното малцинство. Ала когато имат личен интерес, те търсят политическата класа и дори я ухажват. Стремят се да спечелят нейното покровителство, като я убеждават, че олицетворяват новото мислене, откривателското общество. Те я подтикват да се съветва с тях, ако иска да бъде запомнена като закрилница на свободните и най-напредничавите умове, като враг на консервативните, изостаналите. Тъкмо по този начин те се опитват да пробутат сътвореното от тях и да умножават материалните си придобивки.

Снобите държат да се знае, че превишават многократно не само редовите хора, а и онзи особено надарен, високообразован, дълбок интелект, който разголва посредствеността им и воюва с напъните им да се самоизтъкват чрез медийните си клакьори. Те искат да се наложат едва ли не като звезди на небосклона. Желаят да диктуват критериите за постиженията в професиите им, особено ако се изявяват в художествената област. Все твърдят, че обществото ги подценява, защото са го изпреварили, защото то е безсилно да разбере сложния им живот. Все се стараят да внушават, че ще бъдат признати през близкото бъдеще, тъй като живеели с мисълта за него и подготвяли идването му.

Снобите често заявяват, че създаденото от тях се подминава, защото воюва с елементарните професионални изяви и прониква в сложността на неизвестностите.

Вярно е, че много големи открития се приемат трудно, чак докато обществото свикне с присъствието им и проумее същността им. Но снобската дейност смесва новото с отклонението от нормалното, от хармоничното.

Снобите не са родени творци. Обикновено те са имитатори в създаването на ценности. Често са претенциозното ехо на едни от търсещите големи дарования.

В поведението на снобите надделяват позата, изкуственият театър, загъването в безтегловните външни ефекти. Искреността ги дразни, а често и ги вбесява. Те бягат от нея. Предпочитат да бъдат възприемани дори като неприятни особняци, отколкото да са естествени, добросърдечни. Така пак целят да се отделят от простосмъртното население и да се поставят над него. Ледената, а често и отровната ирония е любимото им оръжие. Редовно се подиграват на импулсивния, спонтанния талант. Нерядко споделят, че им простее, че е смешен роб на чувствата си, че не може да се владее. Така се надяват да подбият самочувствието му и да го компрометират, особено ако той е мощно превъзхождащият ги съперник в професията им.

Снобите настояват да се знае, че мразят ролята и силата на човешките страсти, че издигат в култ хладния ум. Представят като жертва на животинските инстинкти своя умен, но и особено емоционален антипод, опонент, враг. Ала те нерядко стават истерични, щом безплодните им опити да ни изненадват с присъствието си се окажат напразни. Те съзнават, че ще разберем колко са посредствени, ако се показват такива, каквито са. И затова именно се напъват да ни учудват с изявленията си, с постъпките си. Вечно се стремят да ни внушават, че са непредвидими, непредсказуеми, че никога не можем да допуснем какви големи мисли кълнят в главата им. Те обичат да шумят около себе си оглушително, но без да се изразходват физически. Обикновено се изтъкват хем предизвикателно, хем нехайно, небрежно, а често и съвсем пренебрежително. Постоянно подчертават, че са отегчени от околната хорска среда, че никога не я допускат до себе си.

Снобите отхвърлят нашето становище за хора, за различни явления, даже и когато вътре в себе си са съгласни с него. Заливат ни с гримасите на високомерието си, ако допълним техните с нашите наблюдения, изводи. Тогава нерядко определят черното като бяло и бялото като черно. Или пък изричат нещо идиотско само за да подчертаят, че нямат нищо общо с бедните духом. Държат да се почувстваме глупави, прости и когато сме много умни, отлично образовали, дори широко и обществено признати авторитети. Все заявяват, че се чудят как можем да им задаваме нашите съвсем основателни въпроси, които те обаче оценяват като излишни, защото съдържали отговора си и губели времето им.

Снобите мразят всяка традиция, защото все искат да ги запомним като автори на последната дума, в която и да е област на човешкото творчество. Редовно твърдят, че основните вечни закони и основните вечни принципи на човечеството спирали развитието и били защитавани от сънливите същества, от чуждите за чудесата на творческата фантазия. Теоретически те воюват с клишираното, регламентираното, предполагаемото мислене. Но фактически житейските им възгледи и професионалните им дейности са плод на техния парфюмиран догматизъм. Те водят борба дори с непоклатимата логика, с ясното формулиране на сложните истини, с хармонията между средствата и целите в различните дялове на труда и особено в областта на художествената култура. Тръбят, че са свободни и артистични, а всъщност са хаотични, колкото драстични, толкова и плитки в работата си. Резултатът от художествената им дейност, например, е следствие от насилването, а не от вдъхновението на природата им.

Героите на снобските стихосбирки, романи, пиеси, картини, филми, спектакли почти винаги са далеч от човешкото в човека. Те се оказват ту ледени „роботи”, ту истерични ексцентрици. Тяхната психика нерядко е изкривена или поне е толкова изместена, че попада между най-угнетяващите ни медицински случаи. За нещастие тези продукти на болнавото уж художническо въображение нерядко се хвалят в журналистическите среди. Техни представители от печата и особено от радиото, от телевизията, почти възвеличават снобската подмяна на оригинала с фалшификата, защото нямат нито свое мнение, нито нужните знания. Те смятат, че ще минат за много прости, изостанали, консервативни, ако кажат, че снобските предизвикателства са безтегловни.

Снобът от художествените среди често предпочита да мине поне за луд, а даже и за извратен, отколкото да бъде възприеман като редови, обикновен творец. Той се подиграва на художествените ценности, които са достъпни за всички, без да са наивни, елементарни. Нерядко отхвърля истината, макар че тя боде очите му и се вижда дори от най-изостаналите в умствено отношение.

Снобът притежава крайно едностранчив житейски опит. Почти винаги е лишен от достатъчно преживени лични наблюдения върху света. Затворен е в тясната си приятелска среда. Всъщност той е толкова голям егоист, че не може да почувства близки дори обожаващите го единомишленици.

Снобът обича да ни изненадва с контрастите, неочакваностите, обратите в поведението си. Често преминава от изтощителната излиятелност към словесните недомлъвки. Вие нерядко забравяте думите му и занемявате, защото неговите многозначителни паузи показват, че не сте желаните му събеседници.

Снобите са надменни, дори непроходими. Вечно ни уверяват, че мощно изпреварващият ги съперник в професията им печелел големи признания не защото е умен, надарен, а само защото бил зверски амбициозен и чудовищно трудолюбив. Те почти системно се опитват да ни унижават, като ни характеризират така, че се питаме дали става дума за нас или за съвсем други хора. Защото казаното от тях за нас няма нищо общо с индивидуалността ни.

Снобът често показва, че се гневи от общуването с лицата извън приближената му среда. Дори изтъква, че те замърсяват въздуха за дишането му. Подчертава, че те губят времето му, крадат заложеното в него. Този завършен индивидуалист редовно се самонаблюдава и се анализира като звезда. Може да забрави уж близката си душа, единствено, по време на нейния престой в болницата. Ала изписва лекарства от чужбина за болната си котка и я погребва едва ли не като държавническа фигура. Той се вълнува повече от скъпите си вещи и животни, отколкото от човеците. Те нерядко го привличат повече даже и от собственото му дете. Отначало рожбата му често е отглеждана неговите родители. По-късно, той ту съзнателно, ту неволно я превръща в ехо на себе си, в копие и в огледало на същността си, на любимите си навици. Затова тя се изгражда като буквалното му допълнение. Тя му се възхищава, като му подражава и като се подчинява на капризите му. Оттам-нататък тя обикновено се превръща в още по-маниакална фигура от него. Дори започва да се гаври е високото му самочувствие без покритие и да го изнудва в услуга на болните си амбиции.

Обикновено снобите изтъкват, че имат забележителна култура, макар че често черпят знанията си не от дълбоките книги, а само от кратките речници, справочници, енциклопедии, дори когато трябва да опознаят и да усвоят някои от най-сложните тънкости на професията си. Те нерядко гледат да не пропускат правителствените приеми и особено коктейлите в посолствата. Така искат да се сближат с представители на най-развитите държави, които не им излизат от главата и които ги карат да се озлобяват, защото не са се родили в тях, и намират, че тъкмо по тази причина са се лишили от възможността да станат световноизвестни, като покажат, че са блестящи в професионалните си изяви.

Снобите се рекламират, като съобщават, че уж големите им постижения били подценени в отечеството им, но се радвали на изключително горещ прием зад граница. Понякога те се домогват до превода на отделни свои книги, до даване на концерти и до правене на театрални постановки в напреднали страни чрез упорито създавани задгранични връзки в богаташки и овластени среди. Лъжат, че тамошната публика била захласната в откритията им. А ние, скоро след това, научаваме, че са били удостоени с внимание само от родните им посолства, от емигриралите им сънародници.

Снобите имат претенция да бъдат възприемани като неповторими индивидуалности. Но ако попаднете сред тях, ще разберете, че са напълно еднакви в речника си, в обноските си, в начина на мисленето си, в номерата за самоизтъкването си. Всички те са готови да те сринат, дори ако съзнават, че си обществено полезен, само защото не си им приятен на вид иди просто защото не ги обожаваш н не желаеш да ги допълваш. Те са роби не на трайното си отношение към света, а на своите настроения и случайни хрумвания. Определящото за тях е не какъв е фактът, а как са се чувствали, когато са се сблъскали с него. Увличат се много повече не от съдържанието, а от играта на думи, от диалога, в който преобладават не свежите мисли, а изкуствените фрази.

Уж учените между снобите затъват в мъглявата, натруфената, обременената, измъчената фразеология, особено ако се трудят в хуманитарните направления. Тя прикрива бедното им мислене. Те имат слабостта да ни убеждават, че са новатори, откриватели, като ни плашат с ребусите в словесните си изяви. Отличават се с недостатъка да крадат неизвестния труд на авторитетен чужденец, като предават издиреното от него с онези свои слова, които могат да минат за сложни само защото са крайно усукани и смайват наивните читатели, зрители, слушатели.

Снобите редовно твърдят, че общоприетото е отегчително, изчерпано. Уверяват ни, че новото остарява, преди да се оформи и да се превърне в част от качествения живот. Настояват да се помни, че интересните и заслужаващите да живеят са не постоянните, а непостоянните хора. Заявяват, че вярата е слабост на тъпака. Защото те възприемат оптимизма като болест на наивника иди като затлъстяване на примитивното съзнание.

Снобът е възможно най-противният скептик. Системното отричане на почти всичко извън личните му или себеподобните му изяви е начинът му да внушава, че превъзхожда огромното мнозинство, че е чужд за нагаждането към ниските критерии, че защитава не тях, а скъпоценните си импровизации.

______

Текстът е публикуван с любезното приятелско разрешение на проф. Юлиан Вучков.

Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Понеделник, 16 Март 2015г. 19:08ч.