Dec 18
Не се страхувам да казвам думата „красота” PDF Печат Е-поща
Автор: Проф. Десислава Минчева   
Понеделник, 30 Май 2016г. 13:09ч.

Проф. Десислава Минчева. Снимка: © Личен архив на художничкатаМисля, че точно разместените пластове в живота ни, нарушената хармония и загубата на идеали ме кара още повече да изпитвам необходимост да създавам своя съвършен свят, казва голямата българска художничка, чиято самостоятелна изложба представя галерия „Академия” до 17 юни.

„Изкуството е едновременно
и повърхност, и символ.
Онези, които слизат под повърхността,
правят това на свой риск.”
Оскар Уайлд

Във фигурите проф. Десислава Минчева винаги търси Човека - с цялата му красива несъвършеност, и в опит да открие същността му. Снимка: © проф. Десислава МинчеваЗАЩО съм художник? Вече забравих отговора на този въпрос. Но станах на 60 и от повече от 45 години рисувам съзнателно - значи това е най-важното за мен.

Мисля, обичам, чета, пиша, слушам музика, снимам, пътешествам, преподавам, уча се, работя… И все пак най-много ми се рисува. Парадоксално или не, точно това ми е най-трудно. Извън отношенията ми с хората, най-много чувства, страхове и желания, най-много безсънни нощи, най-много усилия и най-много от себе си съм дала на рисуването.

Пейзажът е друга възможност за изразяване на духовността, смята проф. Минчева. Снимка: © проф. Десислава МинчеваНикога не ме е вълнувало дали съм модерна или не, дали се вписвам в променения свят, или стоя извън него. Никога не съм си пожелавала повече от това, да имам възможност да правя нещата, в които вярвам и които искам. Никога не съм се чувствала прекалено толерирана или недооценена. Отдавна съм направила своя избор и само се надявам да не е бил погрешен. С Големите художници не се състезавам - прекланям се искрено пред тях. Състезавам се само със себе си. Иска ми се да скачам по-високо, но… природата ми е дала толкова. Щастлива съм, че не губя интерес към света, към хората и към природата. Иска ми се и навлизам все по-дълбоко и по-дълбоко в тях. Не се страхувам (вече) да казвам думата „красота”. Тя според мен съществува - и в живота, и в изкуството. Картините, които правя, изразяват стремежа ми към нея, нека всеки я разбира както иска. Мисля, че точно разместените пластове в живота ни, нарушената хармония и загубата на идеали ме кара още повече да изпитвам необходимост да създавам своя съвършен свят. И понеже идеалите по презумпция са недостижими и ако Господ разреши, ще имам дълъг и труден път в преследване на нещата, които мечтая да мога да направя... един ден…

Снимка: © проф. Десислава Минчева* * *

Още по темата:

Проф. Десислава Минчева показва
най-новите си творби в галерия „Академия”

* * *

Женски портрет. Снимка: © проф. Десислава МинчеваМного мислих какъв облик да има тази моя изложба. Твърде важна е за мен. Изкушавах се да я подчиня на определена тема или идея, но все пак се оставих на вътрешната (естествена) логика на нещата. В последните десетина години рисувах доста пейзажи от Китай и не по-малко от северното ни море. Тези места ме обсебиха със своята божественост, мистичност и сила. Взаимно се прониквахме - природата и аз. В портретите и фигурите търсех Човека - с цялата му красива несъвършеност и в опит да открия същността му.

Надявам се да приемете картините ми непредубедено, точно така, както съм ги рисувала - без оглед на времето, в което живеем днес, без оглед на дребните и по-големите противоречия, съпровождащи ни във всеки един момент от битието ни. Мисля, че има неща, неподвластни на социум и конюнктура. Исках с помощта на натурата да създам друг, личен, иреален свят, по-дълбок и близък до архетипните понятия за човек и природа, без сюжет в истинския смисъл на думата, без ненужни подробности - само онова, което ме вълнува като изначална същност, обгърната от светлия воал на потъващата хуманност. Понякога се чувствам анахронична на времето си, но това съм аз.

Портрет на скулптора Емил Попов. Снимка: © проф. Десислава МинчеваВ изложбата е всичко онова, което ме е интересувало и в което намирам смисъл. Звучи доста обикновено, но да - рисувам портрети, фигури, пейзажи. Такава е истината. Определено я предпочитам пред нарочно измислената концепция. Ненавиждам фалша. Както е казал Джером Джером: „Честността е най-големият лукс, който човек може да си позволи.“

Убедена съм, че някъде дълбоко у всеки човек се е запазила способност за разпознаване на истинността. Всяко търсене на известност и материален успех извън първопричината да създаваш изкуство - като саморазголване и диалог, е неприемливо за мен.

Пейзаж от Китай. „Мъгли крият пагоди, градини, сгради. Мистично сфумато...” Снимка: © проф. Десислава МинчеваНа 60 неминуемо правиш някаква равносметка на изминатия път. Случва се и с мен. Щастлива съм, че имам родители като моите - техните ориентири са ми по-важни от тези на целия свят. Щастлива съм, че имам син като моя - възможно е да ме е научил на повече неща, отколкото аз него. Щастлива съм, че съм имала учител като моя. Никой друг не би ми дал такива уроци - и важни, и болезнени. Щастлива съм, че имам приятели като моите - смея да се надявам, че са завинаги. Щастлива съм, че имам своя публика - широк кръг от съмишленици, без които щях да се чувствам безполезна и беззащитна. Щастлива съм, че животът ми премина в Академията - считам я за дом и кауза. Благодарна съм, че имаше и хора, които ми нанесоха дълбоки рани - чрез тях израснах.

Портретът е един от любимите жанрове на преподавателката по рисуване в НХА. Снимка: © проф. Десислава МинчеваРисувала съм, рисувам и ще рисувам, защото това ме прави личност. Знам колко още имам да преодолявам и никога няма да се успокоя. Изкачвах една планина в Китай. Въздухът не ми стигаше, мускулите на краката ми трепереха, храмът изглеждаше толкова високо и далече… Някак стигнах. Седях под вековното дърво гинко и гледах трептящите по клоните му пробити дискове, завързани с червени панделки. Беше есен, дървото изглеждаше златно. Бях изкачила само една планина и тя не беше кой знае колко висока всъщност. Просто аз бях слаба и неподготвена. Въпросът е докъде искаш и можеш да стигнеш след преодоляването на някоя височина. Достигането на нещо е начало наново катерене. Не е оригинално, но е факт. Съзнанието ми е готово за това.

Всеки текст трябва да има финал - заключение. Поне така са ни учили. Хубавото на моята работа е , че няма крайна точка. Преценката за това, което се е случило по пътя, оставям на другите. Имам надежда, че най-добрите ми произведения са в бъдещето. Ако не можеш да надскачаш себе си, си загубен.

Природата - божественост, мистичност и сила... Снимка: © проф. Десислава МинчеваНаскоро разчиствах ателието на майка ми, където имаше и доста мои стари картини - от студентските ми години и малко след това. Само мога да кажа, че едва няколко от тях оцеляха. Синът ми, с неговото чувство за хумор, промърмори: „Е, май си се поразвила…” На това „развитие” разчитам. И продължавам.

Можех да напиша нещо по-поетично. Можех да направя картина от думите. Или поне можех да опитам. Вероятно щеше да звучи добре, но както казах и преди - истината ми е по-важна. Надявам се, че в нея, истината, също има своеобразна красота. Казах точно онова, което чувствам в момента.

София, май 2016 г.

Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Понеделник, 30 Май 2016г. 13:31ч.