Dec 18
В очакване на Годо, който със сигурност никога няма да дойде PDF Печат Е-поща
Автор: Марио Николов   
Вторник, 28 Юни 2016г. 20:11ч.

Портрет, нарисуван от британския художник Франсис Бейкън. Снимка: © artnovini.comАко след Brtitish exit Великобритания напусне ЕС, най-тежки ще са пораженията за културата и изкуството. Но на кого ли му пука.

ДЕМАГОГИЯТА и лицемерието са най-вредните плевели, изсмукващи жизнените сокове на времето, в което живеем. Дните след референдума Brtitish exit го доказаха недвусмислено. Политическият „елит” на Европа „уважи” избора на британците, но дали това беше правилно? Да приемем - да (няма алтернатива), но не и да „уважим”. Изборът е на самите британци, така е - те решават. Трябва ли, обаче, да уважавам онзи, комуто нещо е накривяло и е решил да срине една от носещите стени на общия дом, в който живеем. Не. Въпросът е друг.

Досега Обединена Европа се страхуваше да се погледне в огледалото и да види, че е затънала в проблеми, с които сама се нагизди: тежка скъпоплатена бюрокрация; безвкусно гримирана дискриминация по направлението запад-юг-югоизток; лицемерна солидарност, довела до безпрецедентната за съвременната цивилизация криза с бежанци от Близкия Изток, Азия и Африка; и т.н. Но нима е невъзможно държави с огромен икономически, финансов и прочее ресурс да не могат да се справят цивилизовано с подобни ситуации - едва ли. Бедата, по традиция, идва от политиката, от политиката на демагогията, която се впива в душите на съвременния човек като с чудовищните пипала на митичния скандинавски октопод Кракен...

В определен контекст абдикирането от проблемите се нарича дезертьорство. А дезертирането е синоним на страх, на егоизъм, на незачитане, на непризнаване, на слабост... Но „На Западния фронт нищо ново” (All Quiet on the Western Front; 1928), написа Ерих Мария Ремарк (Erich Maria Remarque; 1898-1970) - един от писателите от „изгубеното поколение” (lost generation). С какво тогава се гордеят някои?

Всъщност, на безпринципната игра „иди ми, дойди ми” трябва сложи край самият Европейски съюз (ЕС) и час по-скоро да реши за членството на Великобритания. Защото, точно в този момент, Европа няма никаква нужда от безпринципност и капризи. Макар че от „скоростното” изключване на Лондон от Съюза незабавно биха се възползвали отново надигналите глави националистически копнения из Стария континент. Високоплатените бюрократи този път трябва да взимат важни решения, а не както през последната година, когато „конструктивната” им мисъл да се „люшкаше” из претрупаните с бежанци друмищата на Европа като слон в стъкларски магазин...  

Странно, но на Острова абсурдът често има статут на неизменност. Сякаш, за да потвърди този парадокс, още по-странният шеф на Британската партия на независимостта (UKIP) Найджъл Фараж (Nigel Farage) съзря „ден на независимостта” в решението на 52% от британците. Но националистът не уточни от кого и от какво е тази „независимост”. Може би от извънземните. Популистки аналог със световната премиера на научно-фантастичния блокбастър Independence Day: Resurgence, която на Албиона съвпадна с деня на референдума.

Бившият кмет на Лондон Борис Джонсън (Boris Johnson) също имаше прозрение - че за неговата родина Европейският съюз е „противоестествена система”. Според някои, думите му насочиха въпроса за оставането на Великобритания в Съюза по-скоро в пространствата на народопсихологичното и културологичното, а не в мътните води на съвременната геополитика. В демагогското изказване на бившия журналист, изглежда забравил отколешното желание на северноирландци и шотландци за излизане от Обединеното кралство, се прокрадна усещането за нетърпимост спрямо другите страни в ЕС, респективно и към техните жители. Което е кофти, откъдето и да го погледнеш. Със сигурност неговите думи са засегнали не един честолюбив европеец. Надявам се, че резултатите от последните кметски избори в Лондон не са оказали влияние върху „прозрението” на Джонсън, но пък логично бих си задал въпроса защо роденият отвъд Океана блондин не се изказа по подобен начин непосредствено преди откриването на Олимпийските игри в британската столица през 2012 г., например. Вероятно не е имал време от zip-wire клоунадите си...

Разбира се, феномени като левия волан и смесителите за топла и студена вода са основополагащи за битието и духовността на съвременния британец, но дори и със силно чувство за хумор (може и британски) и с рицарски устрем от времето на крал Артур ми е трудно да приема за противоестествен Европейския съюз. Още по-трудно ми е да си обясня защо през 1973 г., по време на първото разширение, Великобритания приема членството, а днес, след... 43 години на съмнения, вярна на вечно лавиращата из-между някакви егоистични интереси британска политико-икономическа традиция, страната напуска същия съюз, повличайки след себе си купища неприятности... За подобно поведение, във всеки от европейските езици има определение...

Необяснимо за мен, но на Острова нещата почти винаги са някак особени. От парламентарната монархия, която хем е монархия, хем не е (хем е парламентарна, хем не е), през групата YBAs - Brit artists, например, чието „творчество” години наред някои се опитваха да ни пробутват за изкуство, пък то не е, до безхарактерния Britpop, който хем е рок, хем не е... И сега - хем Brexit, хем Brremain… Никак не е оригинално. Очевидно, след „Монти Пайтън” (Monty Python) и Sex Pistols местното чувство за хумор и оригиналността започнаха бързо да губят очертанията си из мъглата на самодоволното банално всекидневие...

Несъмнено мисълта на обитателя на остров тече по-различен начин от тази на човек, живеещ на „твърда земя”. Затова и самочувствието на островитяните е някак особено, но без конкретно агрегатно състояние - вижте самоувереността на „миролюбивите” английски футболни фенове, които не пропускат удобен момент да демонстрират, че са обладани от атавистичния архетип на завоевателя. Изглежда, до там все още не е стигнала новината, че времето на завоевателите отмина и на тази планета вече няма място за еднолични лидери. Меракът е друго...

Винаги съм смятал, че най-пагубното нещо на света е самонадценяването и това да живееш с илюзията, че светът е създаден само за теб и за твоето лично благоденствие. Просто е глупаво. Като да се наливаш с уиски и да „разреждаш” с тъмна бира. Освен, ако не си решил да се натряскаш до безпаметност.

За политиката много често културата и изкуството са като онези дечица, чиито родители с неимоверен ентусиазъм ръчкат да пеят песнички и да декламират стихчета пред гостите, а след лицемерните аплаузи натирват в детската стая. За да не пречат. Мисля си - тъжно е за огромния ресурс, който и ЕС (чрез еврофондовете), и съзидателната част от британското общество, хвърлиха през годините на членство в развитието на културата и изкуството (кино, музика, литература, театър, изобразително изкуство, като инфраструктура...) на Острова. Защото, ако се стигне до излизане на страната от групата на 28-те (вече много вероятно), направеното дотук неминуемо ще се локализира и ще става достояние на все по-малко и по-малко хора, а след време, нищо чудно, да се превърне и в част от т.нар. „градската нищета” - по Кенет Кларк (Kenneth McKenzie Clark; 1903-1983). Просто, за да видят една изложба в Британския музей (The British Museum), в Националната галерия (The National Gallery), или в Тейт (Tate), например (както досега го правеха милиони евпорейци), или пък да се разходят из Ковънт Гардън (Covent Garden) през почивните дни и да инвестират няколкостотин паунда в местния бизнес, гражданите на ЕС ще трябва отново да се редят на опашки за визи. Битово, но реално. Човек трудно се отказва от навиците си (британците го знаят добре) и по-лесно е да промени... дестинацията. Днес поне изборът е голям...

За съжаление, културата и изкуството (и образованието) винаги са сред първите „жертви” на всевъзможните кризи и капризи на неразумната ни цивилизация. След напускането на ЕС от Великобритания, едни от най-тежките поражения ще са именно там, а последствията от девалвацията на духовността са по-страшни от тези и на финансовите пазари. Всички го знаем, но много често се правим, че това не може да се случи, или че въобще не ни пука...

Разхождайки се из времето, струва ми се, че орисията на т.нар. „горди албионци” е вечно да очакват някакъв свой си Годо - Годо, който, обаче, никога не идва и няма да дойде... Защото, както пише британският драматург Самюел Бекет (Samuel Beckett; 1906-1989) в пиесата си „В очакване на Годо” (En attendant Godot; 1952): „Нищо не се случва, никой не идва, никой не си отива, ужасно!” Да, и сега - след Brexit-а, всичко е на мястото си (и ще бъде там), всички са на „сцената” (и ще бъдат там), само актьорите са различни, но това едва ли ще промени статуквото. Владимир и Естрагон ще продължат да казват, че са решили да тръгнат нанякъде, но винаги ще остават там, където са... Защото, за тях, очакването на Годо е просто болезнено осъзната илюзия, на която са обречени...

За нещастие, очакването - особено това, което е свързано с гръмки обещания за благоденствие и просперитет, от красива утопия се превръща в унизителна антиутопия. Дали „действието” ще се започне в „Държавата” (Πολιτεία) на Платон (Πλάτων, 428/427 пр. н.е. - 348/347 пр. н.е.) или в „Градът на Слънцето” (Civitas Solis; 1602) на Томазо Кампанела (Tommaso Campanella; 1568-1639), историята често завършва или в „Животинска ферма” (Animal Farm; 1945) или в някаква извратена чудовищна супердържава без значение дали се казва Океания, Остазия или Евразия, както в 1984 (Nineteen Eighty-Four; 1949) на британския писател Джордж Оруел (George Orwell; 1903-1950)... Впрочем - едва ли е случайно - призракът на тази кошмарна наднационална идея (супердържавата като алтернатива на Европейския съюз) вече взе да броди из Стария континент, разнасяйки националистически зловония. А „национализмът е неделима част от стремежа към власт”, ни подсказа преди години именно Оруел.

Друг англичанин - сър Томас Мор (Sir Thomas More; 1478-1535), още в ренесансовата 1516 г. написал една „Златна книжка, толкова полезна, колкото и забавна, за най-добре устроената държава и за новия остров Утопия” (Libellus vere aureus, nec minus salutaris quam festivus, de optimo rei publicae statu deque nova insula Utopia; 1516). С надеждата, че съгражданите му, а и човечеството като цяло, заслужават по-достоен и по-добър живот...

Като бях ученик, особено ме впечатляваше един пример в учебника по биология, когато изучавахме теорията на Чарлз Дарвин (Charles Darwin; 1809-1882) - за дървото, което се опитва да расте самотно на хълм, брулен от ветровете, и за дърветата, които растат заедно в гората...

На Острова (визирам Англия) обичат своя си спектакъл. Пък дори да е по-слаб и от този на футболистите им на Европейското първенство във Франция. 52% от британците изиграха Brexit-театрото с драматично опиянение, без да мислят за свирепия махмурлук, който неминуемо ще последва (днес, няколко дни по-късно, по всичко личи, че главоболието им е тежко). Когато изтрезнееш, разбираш, че светът около теб вече е различен - изложил си се безвъзвратно и всички го знаят. Въпреки че някой демагогски и лицемерно ще ти обяснява, че изборът е бил твой (имал си нужда) и заслужава да бъде уважаван. Илюзия. Истината е, че махмурлукът не прощава на никого...

Днес, по-важно е, Европа много бързо да осъзнае какво се случи, какво се случва и какво би се случило, т.е. че не става дума за някаква тийнейджърска вечеринка, а за бъдещето на почти половин милиард души.

Но, все пак, сред всичката шумотевица и продължаващите совалки из политическите върхове на Европа (навярно изхарчените през последните дни пари биха свършили добра работа на много страни от Третия свят, поне за година напред), продължението на блудкавата сага „иди ми, дойди ми” не ви ли прилича на зле режисиран, но добре манипулиран, безвкусен, треторазреден спектакъл, изграден от демагогия и лицемерие?..

Всъщност, както каза любимият ми исландски футболен коментатор след мача Англия - Исландия (1:2): „По дяволите, можете да вървите, където си искате!”

Тъжно ми е и отивам да си пусна нещо освежаващо духа... от Sex Pistols. Може да прелистя отново и Бекет.

Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Вторник, 28 Юни 2016г. 21:00ч.