Oct 22
Поетът Румен Леонидов: Фалш, талаш и пластмаса... PDF Печат Е-поща
Автор: Румен Леонидов, Марио Николов   
Сряда, 10 Август 2016г. 13:54ч.

Снимка: artnovini.comСОФИЯ. „Да, има нещо гнило... в българската литература!..” Би възкликнал Шекспировият герой Марцел. Ако му пукаше за българската литература, което със сигурност не е така. [И няма как да е така - то на нас, българите, взе да не ни пука, та на някакъв си литературен образ.] Метафора. Но това, което в последните дни се случва около и в „Литературен вестник”, би трябвало да накара всеки, на когото му „пука”, да се замисли. И въпреки че редакционно-организационните въпроси наистина са „вътрешна работа” на неговите издатели, този вестник беше едно от малкото останали огледала, в които се опитваше да се оглежда българското писмено изкуство. Прекомерната медийна обич, обаче, с която бяха щедро обливани неколцина от редакторите на вестника, ги самовлюби така, че те изрязаха „без жал” миналото, а по всяка вероятност и бъдещето на изданието. За да бъдат единствени. Пък дори и без читатели. „Огледалце, огледалце на стената, кажи, кой е най-добър писател на земята...”

Да това, което се случва в „Литературен вестник” е „вътрешна работа”. Но, когато имаш претенциите да задаваш посоки на националната литература, нещата излизат от вътрешните ти рамки. Носиш голяма общесвена отговорност. Особено, когато става дума за Морал. Първо - човешки, а след това и литературен...

Ситуацията накратко: Едвин Сугарев, председател на фондация „Литературен вестник” (бел.ред.: на 9 август 2016 г. поетът подаде оставка в качеството си на председател на УС) свиква събрание на Управителния съвет на учредителите на фондация „Литературен вестник”, което мнозинството от присъстващите членове, чрез гласуване, обявяват за нелегитимно. Сред поканените на събранието от Суграев са още писателите Владимир Левчев и Румен Леонидов, които не са учредители на фондацията, но са сред създателите на вестника и на Свободно поетическо общество, което през годините подкрепяше литературните дръзновения на редакторите от „Литературен вестник”, а и не само техните. Целта на събранието: „...Едвин Сугарев реши да свика събрание на учредителите, които според устава имат изключително право да добавят нови членове на Управителния съвет. Той искаше да предложи Ани Илков и Ирма Димитрова, както и Румен Леонидов и аз, като съ-основатели на вестника, да бъдем добавени и като членове на Управителния съвет. Идеята беше така да можем да повлияем за известна промяна на редакционната политика, да сътрудничим, а не да изместваме някого.

Имаше две неблагоприятни за нас, но и напълно очаквани, възможни развития: или никой да не дойде и събранието да се провали, или всички да дойдат, но и всички да гласуват срещу нас. Ние смятахме обаче, че във втория случай поне ще можем да проведем с редакторите на вестника някакъв откровен разговор, в който да изложим позицията си и всеки да си каже какво мисли...”, написа Владимир Левчев в статията си „Литературен вестник” и моралът в литературата”, публикувана вчера, 9 август, във Факел.bg.

Не е моя работа да се занимавам нито с юридическите детайли около това събрание - стенограма от него можете да прочетете на този линк, нито с дейността на фондацията, както и с „вътрешните работи” на вестника. Но...

Но - когато този вестник се смята за „власт в литературата”, както казва в споменатия по-горе текст Владимир Левчев, мълчанието би означавало, че властта няма коректив. Което неминуемо води до диктатура. В случая - литературна диктатура (страшна като всяка друга). Всъщност, в българската действителност наличност от нея има отдавна и в изобилие.

Но - най-важен от всичко е Моралът. Защото, изкуството без морал е празно, лицемерно, бездушно, грозно (думи - много)...

Но - истинска морална катастрофа се случва тогава, когато един творец, провъзгласен за светец на българската съвременната литература, се изтъпани до достолепната статуя на Св. Св. Кирил и Методий пред Националната библиотека и с лицемерно смирение говори на нацията за „влюбването” на нашите деца. Истинска морална „катастрофа”, както казват сърбите, за чието натовско одемократизиране през 1999 г. същата тази „свята поетична душа” благодушно даде автографа си... (Друга тема, но също морална.)

Тъй че равнодушието към хоръра в „Литературен вестник” би било овчедушие. Иде реч за принципи и процеси в българския културен живот, затъващ все по-дълбоко в блато от недоимък и егоизъм.

Прочетох послеписа на текста „Мълчанието на плужеците” от поета Румен Леонидов (когото, за съжаление, нямам честта да познавам лично) във Факел.bg и му писах, че бихме я препечатали в artnovini.com. Защото, тексът е написан с искрена болка. Защото този текст иска да предпази от литературна, но най-първо - от морална слепота и глухота... Получих неговото разрешение и сега предоставяме на вашето внимание оригинала на статията без съкращения (бел.ред.: получерният и курсивният шрифт са използвани от artnovini.com за графична прегледност).

Българският поет, преводач, журналист, издател и общественик Румен Леонидов. Снимка: Факел.bg* * *

Мълчанието на плужеците

...

П.П.

Адвокатът беше инструктирал всички да мъчат. И така инструктирани петимата мъжкари не гъкнаха. Очаквах, че Господ Господинов ще поиска думата и ще рече: „Приятели, за първи път се събираме всички заедно. До този момент се водят престрелки единствено чрез медиите, а е време да си кажем всичко в очите. Иска ми се всеки да изрече своята истина, защото, както е тръгнало, може би оттук насетне вече няма да се познаваме… А не бива, защото всички сме морално задължени на Едвин, че преди години, когато бяхме млади дихатели, ни прие и ни предостави страниците на „Литературен вестник” за изява. В него направихме не само първите си публикации, но и за първи път усетихме какво е да правиш вестник, да бъдеш редактор, свободен от мнението на главния редактор. Особено ми е скъп Ани Илков, който не само за мен, но и за Данчо, Бойко и Пламен бе повече от университетски преподавател, публичен защитник, откривател, дори го наричаха гуруто на четиримата…

С Ирма винаги съм бил в приятелски и колегиални отношения, била ми преподавател, но спрямо мен не се е държала като даскал или назидателен педагог. Благодарение на Владо Левчев, който отговаряше за Свободно поетическо общество, а след като замина за Америка, и на Румен Леонидов - той пое задълженията му на главен координатор на СПО, бяха издадени първите ни книги. Между тях бе и втората ми и най-успешна стихосбирка „Черешата на един народ”. Лично аз не искам нашето издържало проверката на времето приятелство да изчезне мигом, заради няколко емоционални изявления, за това нека да се изслушаме взаимно и да се разберем като писатели, а не само като съучредители, съдържатели или съдружници…

Ако не приемете това предложение, начаса си подавам оставката като член на УС на фондацията, ето я, приготвил съм я в предварително в писмен вид, и ще помоля адвоката да ми съдейства името ми да бъде по-скоро заличено в съдебното решение. Виждам, че мнозинството от нас не приема заявлението ми, в такъв случай няма какво да правя повече тук, и напускам това заседание…”

Ха! Ха! Ха! Наивни са верующите! Господинов мълчеше като Господ. Той се оказа среден. И ни показа среден пръст, въпреки миловидното му инак публично говорене, изражение, внимателно фотопозиране и още по-внимателното му позитивно позициониране. Фалш, талаш и пластмаса - явно пробутвани ни за искреност, умела хитрост, умело лицемерие, а не лична позиция, благо химическо говорено за тъгата, нещата, децата, 68 година, домашното насилие, плесниците във филмите на соца, драматургия и театър за самия себе си, без да е Евреинов…

Не съм разочарован, а съм разтърсен и отвратен. Това е ли е било истинското съдържание на момчето, което някога (единствено от всички автори, издадени от „Отворено поетическо общество”, дойде при мен и си поиска целия тираж на „Черешата”, за да си я продаде… И си я продаде. И след време пак дойде, за да ме попита може ли да издаде същата сбирка при Божана Апостолова, как стои въпросът с издателските права? Беше почтена постъпка, макар че СПО бе обществено издателство с идеална цел, а не частно дружество, което държи с години издателските права на авторите си. И това ново издание окончателно широко разтвори портите пред него към широката публика… И след това Г.Г. е искал от мен съвети (с братска радост съм се отзовал) как да постъпи с нелоялни или съмнителни издатели.

През всички тези времена, до 31 юли 2016, много често ми се е налагало да го защитавам в различни литературни среди, основанията им бяха универсални, а не художествени, свързани с поведението му на: „Мънкащо същество, на син комсомолец, на младенец, който бозае от цицките на властта, на лице, зад което няма личност, на фин кариерист, който се хвали, че пише романите си в Швейцария и Германия”.

И какво от това, отговарях, не може всеки да е бунтар, посочете ми един писател от неговото поколение, който да е личност с лице, или да не е лице без личност? Какво като го канят в чужбина, хвала Богу, нали е наше момче, българче, нека проправя пъртини, след него ще поемат и други нови дарования…

„Да, ама да си чул да препоръча някого в чужбина, да си чул да каже добра дума за негов връстник, освен да напише общи думи за някой поетичен прощъпалник? Къде преведените му книгите са отличени, разпродадени, виждали сме ги в чужбина да се предлагат и преоценени!”

Бяха номинирани в Италия, отвръщам, което е победа, малка, но победа за българската словесност. Радвайте се на факта, че издаден, а не на факта, че тиражът му не е продаден!, продължавах.

Една позната писателка проследи първата поява на името му в американския печат, която тук нежни журналистки раздухаха до небето, и читателите му, и приятелите му естествено се зарадвахме, че най-сетне и Америка чу за днешната ни литература. Оказа се, че става дума за дребно съобщение, че някакво университетско издателство е пуснало сборник с 15 млади автори под общото заглавие „Бъдещото на Европа” или нещо подобно. И са изредили имената на всинца, все балкански надежди… Е, отвърнах на моята позната, журналистите обичат сензациите, голяма работа…

А тя: „А защо в студиото той не уточни, че става дума за още 14 автори като него и че заглавието не се отнася само до личното му дело? Ти така ли щеше да постъпиш, а?” Тук вече ме закова, но се измъкнах: „Да, но аз нямам комплекс за малоценност, мои неща са превеждани на редица езици, имам и три сбирки в чужбина, дори и две поетически отличия, недей да говориш така, ще помислят, че му завиждаш, а не че търсиш светата истина…” Не зная дали тя ме чу, но не ми стана приятно от премълчаната от Жорето истина. Оказа се, че такъв си бил от малък и нищо не било е случайно…

Друг познат скоро ми писа: „Прочетох във фейса, че в „Пловдив чете” Господинов участва с дъщеричката си, че тя е шеф на детско жури за детски рисунки. Горкото дете!”

Не знаех какво да кажа.

Чувал съм десетки признания, че няма мъж, който да дочел „Физиката” му, че ако не е женското му писане, няма да има толкова многобройни читателки, които ближат масово романите му както ближат всеки ден по улиците своя любим сладолед… Но не чувах от тези злобари нито един упрек за художествен недостатък, нито за нарушени правила при съчиняването на романи…

И си казвах, какво ли не прави медийната всеизвестност, както и издателките фукни за грандиозните му тиражи… От които единствен у нас Г.Г. живее като професионален писател, в което няма абсолютно нищо лошо.

Преди време ми звъннаха от Пловдив, за да ме питат какво мисля, за нападките на Секулов (виж вестник „Марица”), казах им по телефона, че Г.Г. го чувствам като по-малък брат, като мое близко дете, което не ми е дало повод, да не го обичам. Че не е единственият, който е издаван с успех в чужбина, но медиите го харесват и пишат предимно за него, с което му вместо да му изпишат окото, му скубят веждите…

Преди много години, много преди Господ да тръгне из странство, се скарах с един поет от Варна, който пръв го унижи в Литернет, а Господ Господинов се обадил на собственика, за да свали това писание… И текстът беше изтрит от сайта. Тази тиха, но много опасна болезненост дори към явно тенденциозната критика, ми направи впечатление, но явно не съм си извадил на време правилните изводи за това, какво се крие зад винаги внимателния към мен млад другар Г.Г.

Наистина го имах за братле, в литературен смисъл, не само защото разликата в годините ни е точно 15 лета, а и защото лично съм му „прал гащите” и лично съм му разнасял по книжарниците и другите участия сборници (виж изданията на СПО с пенчев, дойнов, ефтимов и господин Господ)

Това е. Не изпитвам никакво съчувствие към себе си, както е казано, никой не ме е карал толкова да се очаровам от този другар, че сега да съм разкъртен от поведението му.

Боли ме. За другите не ме боли. Дори за сбърканата „Шенгенска путка” (цитат от сбирката на проф. М.Н.) Всички уж даваха големи надежди и литературни обещания, но се задоволиха с малките си възможности. Тяхна си работа. Дано ме опровергаят.

Но печалната участ на лъжесветеца Георги Господинов ме ужаси. Само за 13 минути пластмасово мълчание, той не само се простреля в уж десния си ляв крак, но след това се самоуби пред очите ми с мълчанието си на литературен плужек. Изтривам всичките му публикации във Факел.бг, имейл адреса му, телефона му и приключвам бялото си братство си с този путьо.

Останалите охлюиди вече не искам нито да ги видя, нито да ги срещам, защото ще ме вкарат в грях.

Сбогом, Георги Господинов Георгиев! Бог да те прости!

Румен Леонидов

* * *

П.П. 2 - лична позиция:

Да, това, което се случва в „Литературен вестник” е тяхна „вътрешна работа”. Но не само в литературата, а в цялото българско изкуство има нещо гнило. Не само сред творящите, но и в самото творчество, защото що за изкуство е, когато се прави без морал. Стихоплетци - много, изобразители - много, изпяващи и изсвирващи - също... Ала за какво са, когато ги няма искреността, честта и достойнството. Фалш и празноутробие.

В редакцията на „Литературен вестник” съм бил няколко пъти в живота си: през 1992 г., когато все още санитар в „Пирогов”, с няколко стихотворения в ръка, четири часа чаках някого в коридора на „Раковска” 134 (мисля, че беше на втория етаж). Никого не познавах. Истинският Господ, обаче, реши да срещна прекрасната Малина Томова - Светла й памет! Няколко месеца по-късно, преди Рождество, вече секретар-уредник във в. „Рудничар”, със седем дебютни стихотворения в „Литературен вестник, бях един от най-щастливите хора на света. Вторият път - за да взема поетичния си хонорар, превърнат часове по-късно в няколко вкусни „западни” бири!!!; и третият път, когато оставих на един дихател с югоизточен акцент екземпляр от стихосбирката си МузиМузеиМухи (1997), с надеждата за каквато и да е рецензия. Не последва никаква. Може би защото за първи път в българската поезия ставаше дума за една обикновена винарка, която се ражда и кръжи около гнилите плодове - мушицата Drosophila melanogaster... Това беше. Не - всъщност, имаше и четвърти път - когато занесох втората си поетична творба „Джаз слушат мечтите ми” (2002). Последваха пет-шест великолепни реда от Едвин Сугарев. Напълно достатъчно - благодарност!

Е, това е. Макар че още през 90-те, 2/3 от него ми се струваха концептуална надувка, харесвах „Литературен вестник”. Може би, заради опита му да лети свободно, но най-вече заради хора като Малина Томова, която ми отвори вратата и през нея изрита всичките ми литературни комплекси... В разговор, за не повече от 15 минути, тя ми вдъхна Вяра - за много неща в бъдеще... Без да знае. (Година-две по-късно същото ми се случи и при проф. Максимилиян Киров - Светла му памет! - но за рисуването.) Именно в подобни кратки сюжети, според мен, живее и вдъхновява Моралът. За дълго. Вярвам, че все някому все още му пука за подобни неща... На мен ми пука и затова (все още) правя този сайт.

„Да, има нещо гнило... в българската литература!..”, ако би възкликнал Шекспировият герой Марцел, то вездесъщият Хамлет би добавил: „Да я закриля Господ!” Дано, обаче, е Истинският.

Марио Николов

Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Сряда, 10 Август 2016г. 15:38ч.