Dec 18
Майстора, Пробуждането и Духът на изкуството PDF Печат Е-поща
Автор: д-р Димитър Дамянов   
Понеделник, 31 Октомври 2016г. 13:54ч.

Скулпторът Стефан Стефанов с „Автопортрет”. Снимка: © Личен архив на художника- Повече от 12 години скулпторът Стефан Стефанов работи вдъхновено за делото на българската каменоделска школа.

- На 2 ноември 2006 г., Професионалната гимназия по каменообработване в с. Кунино получи статут на училище по изкуствата към Министерството на културата.

ДЕНЯТ НА БУДИТЕЛИТЕ - 1 ноември. Един ден, в който всеки от нас би трябвало да се замисли поне за малко за своето духовно Пробуждане. По този повод предлагаме на вашето внимание личното мнение на един музикален педагог и психолог, вдъхновен от живота и творчеството на учениците и преподавателите от Професионалната гимназия по каменообработване в с. Кунино, Врачанска област, единственото държавно училище с подобен профил на Балканския полуостров и едно от четирите в Европа.

Следващият текст (заглавието е на artnovini.com) можехме да публикуваме в рубриката „Анализи”, защото прави опит да обясни един феномен, какъвто е Каменоделското училище, или пък в рубриката „Портрет”, защото рисува в анфас човек, който е посветил повече от дванадесет години от живота си, за да съхрани уникалната българска каменоделска школа. Но решихме рубриката да бъде „21 грама”, защото става дума за Духът (и душата) на Изкуството.  

Есенен пейзаж от Професионалната гимназия по каменообработване в Кунино. Автор: © Стефан Стефанов* * *

КОГАТО човек се захваща да пише за определено дело, и когато делото е резултатно и плодотворно, но същевременно тихо, той пише винаги с много боязън, защото съзнава, че не е по-голям от него. А когато делото е тихо - не се гърми и рекламира, сложността да се пише за него е още по-голям, защото пишещият винаги се опасява да не се превърне в поредния суетящ се, който използва делото, за да се самоизтъква. Нямам такива намерения. Поводът да пиша за майсторите от Професионалната гимназия по каменообработване в с. Кунино е това, че съм впечатлен и вдъхновен от резултатите, които постигат там, но най-вече от тяхното творчество.

Като специалист в областта на психологията на изкуството и преподавател по различни дисциплини, свързани с въздействието на изкуството върху човека, ме поразява следното: колко много глупости има в съвременния свят, които [трябва] да наричаме изкуство. Интернет ни залива със стотици хиляди картини, скулптури и какво ли още не, и къде под диктата на интереса и парите, къде поради неразбиране, всичко това се приема за висококачествено изкуство. Псевдоавторитети втълпяват, например, че абстрактното петно е отлична живопис, самоцелно строшеният камък е скулптура с концепция, образът наситен с вулгарност и перверзност, се приема за иновация, а деформацията - за интересно и неповторимо откритие.

През 2016 г. учениците от Професионалната гимназия по каменообработване спечелиха първа, втора и поощрителна награда в раздел „Скулптура” от X-ия Национален младежки конкурс за изящни, приложни изкуства и дизайн на МК. Снимка: © Александър НишковКой печели от това и на какво ще научим
подрастващите
, когато хвърляме прах в очите им?

Защо в крайна сметка ни е изкуството при това положение?... И как може да се противодейства на всичкото това - с дело като това на училището в Кунино?

Творческият потенциал на това дело е уникален, образованието - фундаментално, мисленето остро, критично, вещо и задълбочено, ръката му опитна и непрекъснато усъвършенстваща се, като облагородява всичко до което се докосне. Много по-често ще го видиш с длето и чук в ръка, отколкото в официален костюм. Но и в официалния костюм тежи на мястото си, защото и това облекло отива на жизненото му и творческо кредо. А то е да обучава на непреходното и вечно стойностното - да обучава младите, защото те са утрото…

За някого може да прозвучи пресилено, но делото, за което иде реч, олицетворявам с работата на скулптора Стефан Стефанов (бел. ред.: през 2004 г. възпитаникът на Художествената академия в украинския град Харков е назначен за директор на Каменоделското училище и за няколко години успя да го „изправи на крака”. Точно преди десет години - на 2 ноември 2006 г., Професионалната гимназия по каменообработване в с. Кунино придоби статут на училище по изкуствата към Министерството на културата).

Не говори много, излишно и безсмислено (като повечето си колеги) - просто с една дума отваря очите на младите творци, а майстори ги прави едва когато те самите разберат продължителността и трънливостта на Пътя. Готов е да носи на гърба си много повече, отколкото е по силите му, само ако знае, че това е в името на съзиданието. Възражда всичко, до което се докосне, като не се задоволява с единични творчески завоевания, а търси целостта. На простотията отговаря или с гордо мълчание, или директно я поставя на мястото й, без да пести яснота на изказа, без значение с кого говори. Това прави, не за да се покаже, а защото знае, че за да разровиш прахта и разрухата и да я доведеш до жизненост, е нужно да поставиш всяко нещо на място му. Такъв е Майстора - скулпторът Стефан Стефанов. Такова е неговото дело.

Проект за скулптурата „Архангел” в глина. Автор: © Стефан Стефанов* * *

„Класиката може да бъде
като камшичен удар - до умиротворение...
диапазонът е велик...
това е нейната сила...”
Стефан Стефанов, скулптор

* * *

Съвсем естествено е, при такова ръководство, всяка изложба на учениците от Каменоделското училище в Кунино да поразява с високо познаване на класическите образци, но и с непрекъснат стремеж да ги доближат до потребностите на настоящето. Не може да е иначе, защото Стефан Стефанов учи учениците си, че „класиката е безкрайна”. Да си срещу класическите принципи, това означава да вървиш срещу себе си. Класиката доказва общовалидни закони, които времето отсява. Класиката не може да се изчерпа, както някои псевдоавторитети се опитват да заблуждават.

Класиката не може да се изчерпа, защото всеки отделен човек е жив пулсиращ свят, който е неповторим във всеки отделен момент. Така че: класиката никога не е буквално повторение, а само поредно актуализиране на миналото. Всяка човешка душевност преживява непрекъснато реалността и като я актуализира с изискванията на настоящето се усеща като смислен пулсиращ свят.

Преживяването на класиката е като
да се облегнеш на изчистеното от грешки минало,

да го преживееш съобразно настоящето и да се припознаеш като творец чрез и във изкуството. Отхвърлянето на класиката означава да повтаряш минали грешки, или да доказваш вече доказани правила. В първия случай, когато се повтарят минали грешки се губи от възможността за максимално въздействие на художествената творба. Когато доказваш вече доказани правила, ти отново си в неизгодна позиция, защото всъщност повтаряш творческите опити на предците си. Това означава, че теб те няма в настоящето. А нали всеки човек на изкуството се стреми към новаторство - колко жалко е да не се познава класиката в такъв случай. Макар и анекдотично, нека го кажем така: отхвърлянето на класиката означава или „да откриваш топлата вода” или още по-абсурдното „да приемаш топлата вода за нетопла, след като е очевидно, че е топла”.  

Така че, пред погледа на всеки творец, нека стои моментното обобщение, че истински иновативен е творецът само при преживяване на класиката, съобразно настоящият момент.

Много модерната в днешно време деформация на човешкото тяло в рисуването и в скулптурата в много случаи внушава изродено, видоизменено и нездраво тяло. Да вероятно някой ще възразят, че точно това е изкуство - да бъде показана деформация, в която има кодирано някакво въздействие, някакво послание… Но какво е това, което е закодирано? От психологията на изкуството знаем, че изкуството ни показва недостъпен, но желан свят. „Като преодолява по този начин бариерата към недостижимото, чрез изкуството човек се доближава до постоянно жадуваната хармония със себе си и изпитва облекчаващо го радостно чувство”. [Арнаудов, И., „Философия”, 2013].

Като равносметка нека повторя - изкуството ни показва недостъпен, но желан свят, свят на хармония и радост - такава е тезата на преподавателя по философия и естетика доц. Иван Арнаудов. Съгласен съм с нея. Следователно, последователите на антикласиката и модерната деформация се налага да ни обяснят как преодоляват негативизма от въздействието на техните „произведения на изкуството” и как достигат до хармонията. Как?

А ние имаме и друго обяснение - достигането до баланс и хармония е много сложен душевен и творчески процес - по това шедьоврите на изкуството се разпознават от слабите творби. Дали привържениците на деформацията се причисляват към правещите шедьоврите, или уви, може би, към слабите творци. „Нека бъдем справедливи и признаем, че малките изменения наистина са нужни в изкуството, но постигането им може да се осъществи, единствено, когато се познава класиката”, споделя Стефан Стефанов.

Това налага заради слабите, неразбиращи автори (наричам ги псевдоавторитети), а и заради самите нас, да изясним още една особеност на класиката.  

Проблемът да се достигне до това хармонично състояние се затруднява, защото всяко следващо поколение все повече изчиства, „избистря” продуктът на изкуството, така че да бъдеш верен на тези минали постижения, но същевременно да си и новатор, е изключително трудно. Когато, обаче, го постигнеш, или по-точно, когато преживееш тази балансираност, вече си направил крачка напред в изкуството.

Някои псевдовеличия се опитват да ни внушават, че голямата деформация била „дълбочинно въздействаща”, като остроумно скриват това, че именно тя разстройва възприятието, руши целостта на образа, по-близо е до извращението, отколкото до здравия разум. Точно тогава подсъзнанието е максимално объркано, „съзнанието си задава много въпроси”, които отнемат монументалното излъчване на творбите, губи се от спонтанния момент, от живото, естественото възприемане на психически здравия човек.

Тези псевдоавторитети, разбира се, обясняват, че изработените от тях образи били сънувани, били изникнали изведнъж и какво ли още не. Чели-недочели по диагонал фундаменталното творчество на Зигмунд Фройд (Sigmund Freud; 1856-1939), но разбира се нищо не разбиращи от неговите открития в областта на психоанализата, тези хора единствено могат да вулгаризират знаменития психолог, като объркват онези, които им повярват...

Като специалист в областта на психологията, мога да им кажа следното: да при сънното състояние образите идват нелогични, разкъсани, силно деформирани. Това е преживяване на душевната болка, а образът, следствие от душевна болка, е силно изкривен, видоизменящ реалността по посока на болката и нейното преживяване. В сънно състояние съзнанието е в известна степен пасивно и тогава подсъзнанието освобождава тази душевна болка във вид на асоциативни връзки. В будно състояние тя, душевната болка, остава на заден план - душата се опитва да я забрави, да не я приеме, като че ли да я измести, и на нейно място да дойде актуалното за момента. Така е! Но забележете, челите-недочели псевдоавторитети какво правят. Това, което е сънувано - тяхната душевна болка, това, от което душата иска да се освободи при преживяването в съня, нашите псевдоспециалисти натрапват на възприемащия посредством образа на своето творчество и забележете - обявяват показаната си душевна болка като изкуство.

Дами и господа, моля не търсете логика - в случая такава няма. Просто, Фройд трябва да се чете с разбиране. Нека сега го поясня, за да не остана и аз неразбран. В изкуството ние създаваме въображаем, илюзорен образ, който ни е недостъпен в реалността. Например, в реалността ни липсва нежност, интимност, ето защо правим скулптура, в която внушаването на нежността е на първо място. И в процеса на работа върху нашата скулптура, например, ние преживяваме нежността, като по този начин освен, че разтоварваме душата си ние се обогатяваме, защото осъзнаваме душевния си недостиг - липсата на нежност, и пътя за неговото преодоляване - чрез изкуството. Този „душевен ток”, тази „енергия на преживяването” докато работим, ни е необходима, за да се преживеем като ценност, за да намерим смисъл в живота. Нашата душевност изисква това - онова „магично състояние”, в което ти се иска да работиш, и колкото и да е твърд камъка или метала, на теб ти доставя удоволствие да преживяваш неговото оформяне. Това е така, защото желанието, потребността от това да преживееш, е по-силно от физическите свойства на материала. (Продължава на стр. 2)



Последна промяна от Понеделник, 31 Октомври 2016г. 21:28ч.