May 28
На Венецианско биенале като на Венецианско биенале - без България PDF Печат Е-поща
Автор: Mario Nikolov   
Петък, 12 Май 2017г. 19:37ч.

Да затваряш сам отворени врати, които могат ти осигурят престиж и добро име, е най-малкото нелепо и сякаш е български „патент”. Снимка: © Courtesy la Biennale di Venezia В СЪБОТА, 13 май, ще бъде открито Биеналето във Венеция. През тази година за първи път в най-авторитетната Международна изложба на съвременно изкуство (57th International Art Exhibition, La Biennale di Venezia) в света ще участват и четири нови арт дестинации: Антигуа и Барбуда, Кирибати, Нигерия и Казахстан. Искрени поздравления! Но на Венецианско биенале като на Венецианско биенале - без България. За пореден път. И изненадани сякаш няма.

Живи да ни оплачеш!... Какво става, по дяволите? Толкова ли не можем да надскочим балканския си егоизъм и тщеславие, поне заради името на България. Да, може би, звучи някак патетично, но за почти тридесет години българските политици (с нашето любезно съдействие, разбира се) доведоха „името на България” до (не)възможния екзистенц-минимум. Всички го виждаме, говорим и нищо. Каручката ни крета по прашните друмища на нашата народопсихология - българската. Патетично. Не, не - тъжно.

Във Венеция, сред многообразието на 85-те национални павилиона, едва ли някой ще забележи отсъствието на страната ни. „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се”, казва Остап Бендер. Най-много някой арт дилър да съжали горко, че не е предизвикал така характерната за родните арт среди „художествена” суматоха и не е успял да прибере някое и друго евро, почесвайки егото на някой „богоизбран титан” на българското изобразително изкуство.

Последното „участие” на България в Биеналето беше през далечната 2011 г. Поставям кавички, защото в т.нар. „национално представяне” Bond of Generation всъщност се оказа, че „връзката между поколенията” се е изгубила някъде по трасето, обслужващо всичко друго, но не и националния ни интерес.

От имане - нямаме. Както в държавата, така и в културата. Парадокс, достоен не само за психо-медицинско, но и за художествено изследване. Но днес в България почти никой не се занимава с политическо и социално ангажирано изкуство, защото се предпочитат по-гъвкавите, грантово- и комерсиалноугодни жанрове. Да, защото художниците трябва да преживяват някак (но така не оправдават ли съдбата си на най-пренебрегната българска арт общност). Това политиците, обаче, никак не ги интересува. Затова, вече десетилетия, нямаме и никаква стратегия за развитието на националната ни култура и изкуство (а все някой има идея). У нас всичко се прави на парче - с каквото остане от постната пица, и всеки се спасява поединично. За някои родни арт „играчи” тази мътна ситуация е повече от благодатна. И само да се показва онова, което са направили нашите далечни предци, и да се тупаме в гърдите с „булгар, пребулгар!” или „трак-трак!” (ама че многозначителна метафора!) не се гради и поддържа авторитета на една държава. Не става само и с магистрали - трябва и култура! Защото само високото ниво на културата, изкуството, науката и образованието (езикът) могат успешно да идентифицират една нация пред света.

Любимият рефрен на българския политик, изхлузващ се барнат „марково” от лъскавата държавна лимузина пред въздигащите егото илюминации на телевизионните камери и превъзбудените репортерски микрофони е „финансирането недостига”. Стоп! Само за справка: в тазгодишното издание на Биеналето във Венеция ще представят своите национални павилиони Куба, Гватемала, Косово, Монголия, Македония, Сирия, Тувалу, Тунис, Ангола, чиито икономики едва ли се могат да бъдат включени в графата „високоразвити”, но пък, че влизат в списъка на онези държави, за които понятия като „националното достойнство” и „престиж” имат значение - да.

Този текст, за съжаление, може да продължи още много страници, но няма смисъл от толкова думи. Защото не бъде ли намерено веднъж завинаги национално (а не частно), вярно и разумно решение (лишено от самовлюбеност, грандомания, случайни хора и принадлежност към „сакрални” приятелски кръгове) на иначе простата задача „прави ли Съединението силата?”, ще продължаваме да се питаме: Quo Vadis, България? (не само в областта на културата и изкуството). Докато един ден, който може и да е съвсем близо, няма и да разберем как завинаги сме спрели да се питаме.

Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Петък, 12 Май 2017г. 19:50ч.