Nov 14
Сергей Минаев разкрива как Системата превръща хората в жалки потребители PDF Печат Е-поща
Автор: artnovini.com   
Понеделник, 25 Май 2015г. 19:57ч.

Сергей Минаев казва, че романът „РОБ” разкрива истинските виновници за Световната финансова криза от 2008-2009 г., която той нарича „Най-жестоката депресия”. Снимка: © ИК „Персей”Романът „РОБ”, издание на ИК „Персей”, е финалната част на трилогията, включваща още бестселърите „Духless” и „The Мацки”...

СОФИЯ. Спомняте ли си тези редове: „...Лежах, пушех цигара и мислех как хора, които навремето са ти били близки, се превръщат в такива изроди? Какво ги променя? Какво променя лицата им, маниерите на поведението и съзнанието им? Колко бързо може да се измине пътя от първото падение по време на купон до пълната деградация?...” Ако се затруднявате, ще ви припомним - това е откъс от романа „Духless” („Дyxless. Повесть о ненастоящем человеке”; 2006), на изключителния руски писател Сергей Минаев (1975). „Духless” е абсолютен хит и в България, казват от издателска къща „Персей”, които пред броени дни пуснаха на българския книжен пазар и своеобразното продължение на романа, наречено многозначително [а и не чак толкова] „РОБ” (Р.А.Б. Антикризисный роман; 2009)...

Ето и един цитат, който ще насочи читателите какво да очакват от поредната напълно реална антиутопия, разказана от Минаев: „...Ние бяхме осреднени, стандартизирани и използвани от Системата хора. Хора, които са определили не само собственото си бъдеще, но и бъдещето дори на внуците и правнуците си. Армия бездарници, обречени на стабилност. Нашата посредственост ни бе дарила с това право. Ние бяхме стотици хиляди човешки лица, разменили свободата си срещу потребителски кредит. Нашето нищо беше нашето всичко...”

Корицата на българското издание на зашеметяващия дебют на Сергей Минаев - романът „Духless”. Снимка: © ИК „Персей”Сергей Минаев е сред водещите имена в съвременната руска литература. Той направи изненадващ пробив с дебютния си роман „Духless”, който го превърна в световна знаменитост, а през декември 2007 г. The New York Times публикува статия за него, придружена от голямо интервю.

Млад мениджър по продажбите в голяма мултинационална компания, той започва да пише „Духless”, като нахвърля мислите си върху салфетки в тузарски заведения. Книгата излиза в скромен тираж, но се изчерпва за седмица. И всички започват да говорят за нея. Така се ражда бестселърът-феномен, чиито продажби в Русия надхвърлиха дори тези на световни хитове като „Шифърът на Леонардо” (The Da Vinci Code; 2003) на Дан Браун (Dan Brown; 1964).

Успехът му се дължи на това, че Минаев винаги е на гребена на вълната, казват от „Персей”. В „Духless” писателят изобличи пороците на новата презадоволена каста. Media Sapiens („Media Sapiens. Повесть о третьем сроке”; „Media Sapiens 2. Дневник информационного террориста”; 2007) стана наръчник за пиарите и изкушените от медийни манипулации, а по схемата от книгата бе направен опит да бъде фалирана голяма българска банка. „The Мацки” (The Тёлки. Повесть о ненастоящей любви; 2008) показа пък как може днес да бъде манипулиран интимният живот на човека. В „Мразя тази столица!” („Москва, я не люблю тебя”; 2011) писателят зададе въпроса: „Какво стана с мечтите ни?”. Романът му „РОБ” разказва за кризата, която разголи както безхаберието и нищоправенето на мениджърите с огромни заплати и бонуси, така и диктатурата на големите корпорации, превръщаща всички нас в техни роби...

Александър Исаев, героят на „РОБ”, е поредният млад човек, за когото емблемата на успеха е визитна картичка с логото на голяма корпорация, съчетано с неговото име и позицията на мениджър. Той сбъдва мечтата си, но само за да разбере, че лъскавите бизнессгради крият не само предизвикателства и възможности, но и много безсънни нощи, въпроси, които не спират да звучат в главата ти; колеги, готови на всичко, за да те прецакат, и едно ново, доста по-различно разбиране за корпоративния свят, повдигат завесата на поредната съвременна драма, разказана от писателя.    

От позицията на познавач на героите и средата, за които пише, Сергей Минаев този път ни представя мениджъра на средно ниво в големите корпорации, задушаващ се в собственото си лентяйство, непрекъснато обмислящ схеми и потънал в дребно сметкаджийство. Книгата е един ироничен поздрав към всички онези безименни мениджъри, управляващи всеки по максимум 5-10 служители и директорите на скромни по размер структури, които осмислят живота си със собственото си „величие” и на които никой до момента не е казвал в прав текст, че всъщност от тях нищо не зависи.

С присъщите си цинизъм и бруталност [но напълно оправдани в контекста на историите, които описва], Минаев ни показва разложението на големите корпоративни структури, безхаберието, което цари на всички нива, превъзходството на личния интерес пред фирмения и пълната неангажираност на служителите, които правят крупните руски [а и не само] дружества едни колоси на глинени крака. Но всичко това всъщност изобщо не е пагубно в годините преди финансовата криза - корпорациите реализират печалби, директорите строят къщи и карат висок клас автомобили, мениджърите се радват на бонуси и на още някои „допълнителни” придобивки, като присвояване на част от фирмените пари, които минават през тях...

Александър Исаев се научава да прогресира в стъклената сграда, прекарвайки все повече време в социалните мрежи и осигурявайки си стабилен паричен поток, макар и с ясното съзнание, че от него нищо не зависи и никой не знае името му. Личният му живот е в пълен синхрон с липсата на смисъл в кариерата му.

Но нещата се променят. Светът е изправен пред най-опасната криза от времето на Голямата депресия (The Great Depression) от 30-те години на миналия век. На Исаев предстоят интересни събития и житейски уроци, за които за съжаление няма как да бъде подготвен.

Създавайки една увлекателна история, Минаев успява да ни покаже ясната връзка между държава, корпорации и медии, да отвори вратата към съзнанието на хората, които всеки ден прекрачват прага на офиса на Голямата фирма и да докаже добре прикриваната истина, че корпоративното робство е модерното крепостничество и всички сме част от системата, допълват от издателството.

Тази книга е своеобразна офисна Библия. Тя е за духа на нашето време и за обществото ни, управлявано от големите компании, които притежават не само политиците, прокарващи техните интереси, но държат в хватка и самите нас. Колкото и да си мислим, че не е така...

* * *

Автор: Сергей Минев; заглавие: „РОБ”; жанр: роман; брой страници: 544; ISBN 978-619-161-064-8; цена: цена 17.99 лв. Снимка: ИК „Персей”Откъс от романа „РОБ”
на руския писател Сергей Минаев:

За всяка мечта винаги се намира по една Mastercard,
а човешката глупост е безценна

В моя органайзер бяха записани рождените дни на всички директори на детски градини, на всички домакини на училища и на отговорниците на различните групи продавачи по пазарите. И то не само техните, но и на шибаните им мъже, на шибаните им деца и на шибаните им заместници. И на тези дати всеки път им изпращах цветя, бонбони, коняк или играчки за малолетните им копелета. С картичка, която подписвах от името на нашата славна компания. Макар че картата на славната компания едва покриваше и половината от тези разходи. Останалото го доплащах аз. Бях smart creative, „създавах топли отношения”, „влизах в най-тесния кръг”, „предразполагах към общуване”, „ставах близък приятел” и други такива неща, записани в корпоративните правила за продажби, които изобщо не ми помагаха. Помагаше ми само едно - омразата. Мразех клиентите си и само благодарение на това успявах толкова успешно да им пробутвам продукцията ни. А докато гледах мургавите им лица, докато се взирах в перхидролените им коси и оглеждах торбестите им сака и износени обувки, си мислех, че след година, най-много след година и половина неминуемо ще сменя позицията си. Всеки един от тях ми изглеждаше като стъпало в кариерата ми. Като малко нащърбено стъпалце на име Вахид или Раиса Андреевна.

Мислех си за онзи ден, когато повече нямаше да виждам гадните им мутри. Когато, седнал в новото си, пък макар и купено на кредит ВМАУ, щях да обиколя предишните си работни места. Представях си как щях да отида в шибаното „Каюм Заде” ЕАД, щях да вляза и щях да предложа на отговорничката на павилиона Алина, която беше любовница на собственика, да ми духа. Не безплатно, не. А срещу пет хиляди рубли. „Да духаш на собственика на ВМАУ и шеф на московските продажби на такава корпорация за теб е един добър challenge, миличка. Какво? Не знаеш значението на думата challenge или пет хиляди са ти малко?”. Да, точно така щях да й кажа. Точно така. Но на този етап духах аз. На всеки от тях. С надеждата, че в бъдеще корпоративните богове ще ме възнаградят с един висококачествен минет.

Когато поех длъжността мениджър на отдел, се сдобих с петнадесет подчинени, двама от които бяха в болнични, трима бяха излезли в студентски отпуск (от който двама тъй и не се върнаха), а останалите десет бяха пъстра сбирщина с осмокласно, в най-добрия случай с десетокласно образование и една камара тренинги за продажби зад гърба си. Ала нито едно от тези обучения очевидно не бе оказало нужния ефект върху скъпоценните ми служители. Можеше да се работи само с три четиридесетгодишни жени, които влачеха семействата и впиянчените си мъже на гърба си и затова бачкаха като прокълнати. Всъщност както и аз. Освен това имаше и двама възпитаници на хуманитарни вузове, в чиито очи все още мъждукаха отблясъци от кариерния пламък. Общият им сбор беше петима души. И на практика аз вършех всичко сам вместо останалите, тъй като установих, че беше невъзможно да ги науча или да ги принудя да работят. Глобите и отрязаните премии не помагаха, защото заплатата от 25 хиляди рубли им беше напълно достатъчна да живеят и да си купуват пиячка. Повечето от тях не подлежаха на административни съкращения. Понеже въпросните бездарници бяха защитени от Кодекса на труда. От време на време уволнявах едни вампири и наемах други, но новите бяха още по-зле. В крайна сметка зарязах ротацията и реших да работя с лайнения материал, с който разполагах.

И всеки ден поях тези свине с кладенчова вода. Първо се опитвах някак да разнообразя заседанията, като им поднасях интересни факти за развитието на пазара на играчките в други държави, като давах примери за креативен подход към продажбите и им представях в сбит вид обученията, през които бях преминал самият аз. Но всичките ми номера се удряха в бетонната стена, която кравешките очи на служителите ми издигаха. Старанията ми да изградя нормални отношения и да ги науча поне на нещо им изглеждаха като някакво забавление, което им даваше възможност да се откъснат от всекидневната рутина. Като нещо средно между лекар, който се е отзовал на повикването ти, защото имаш служебната застраховка и бабичките, които продаваха билети за театрите от уличните будки и непрекъснато вдъхновено разказваха за премиерите, на които нито една от тях никога нямаше да отиде...

Полагах огромни усилия да превърна процеса на продажбите поне в някакво подобие на игра - организирах конкурси с награди във вид на билети за футбол или карти за намаления в ресторанти (като купувах всичко това със собствените си пари). Озлобен от липсата на резултати, преминах към драконовски мерки на управление, като ги карах да пишат огромен брой отчети, правех извънредни заседания и орязвах отпуските им. Но освен ответна злоба и две молби за напускане „по собствено желание” тъй и не постигнах нищо друго. Неслучайно ги наричахме добитъци.

В крайна сметка се примирих и започнах тъпо да копирам стила на управление на нашия началник - упражнявах брутален натиск, създавах си любимци, нагнетявах напрежението и от време на време се правех на пич. Както сочеше практиката, това се възприемаше нормално.

След традиционните дрънканици за това колко важни са нашите резултати за цялата дирекция, за необратимия провал на годишния план и за смяната на целия състав, която ще последва, преминах към текущата ситуация. Посочих цифри от миналата година в сравнение със сегашната, показах графиките на движение в другите отдели, размахах листове с анализи за всяка група от стоки, негодувах, взривих въздуха с въпроси, които не получиха отговори, и заплаших служителите с възможно най-песимистичните прогнози. Общо взето говорих около двадесет минути. А след това преминах към личните показатели. След като наритах всеки поотделно, включително и онези три жени, чиито показатели винаги съответстваха на плана, накрая им предложих да зададат въпроси и да изразят желанията си.

Клетката умря. По лицата на служителите се четеше гневно съчувствие. Нещо от сорта на „пич, разбираме, че планът ти гори, но защо си се лепнал за нас?”. С всяко следващо заседание на тази тема въпросите и желанията ставаха все по-малко и по-малко. С ужас очаквах деня, в който след моя емоционален монолог никой нямаше да ме попита нищо. Дори нямаше да се закашля, нямаше да си погледне часовника и нямаше да прояви никаква емоция. Просто не можех да си представя как щях да приключа такова заседание. Може би трябваше да започна да говоря отново? Но това беше глупаво. Или да се опитам да разприказвам всеки поотделно? Това беше невъзможно. Или пък просто да се сбогувам и да изляза? Тогава как, по дяволите, щях да започна следващото заседание? Направо с „довиждане, колеги”, така ли? Но по принцип можех да разбера моите колеги. Че какво имаше да се говори? Пазарът се сриваше. И ние не можехме да направим нищо по този въпрос. Това го знаеха всички, включително и Лвов. Включително и аз. Включително и подчинените ми. Просто сега беше мой ред да им набивам канчетата. Приближавах се към задънената улица стъпка по стъпка. Страхът, който ми навяваше тази тишина, ме парализираше.

Та нали ние имахме перспективи, устойчив растеж, здрави семейства, стабилни доходи и карти на привилегировани клиенти във фитнесите. Ние имахме всичко, макар че всъщност нямахме нищо. Ние бяхме осреднени, стандартизирани и използвани от Системата хора. Хора, които са определили не само собственото си бъдеще, но и бъдещето дори на внуците и правнуците си. Армия бездарници, обречени на стабилност. Нашата посредственост ни бе дарила с това право. Ние бяхме стотици хиляди човешки лица, разменили свободата си срещу потребителски кредит. Нашето нищо беше нашето всичко.

________

Бел. ред.: Останалите книги на Сергей Минаев, от каталога на ИК „Пресей”, можете да намерите тук.

Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Вторник, 02 Юни 2015г. 12:28ч.
 

КИНО

ЛИТЕРАТУРА

МУЗИКА

ТЕАТЪР

ДРУГИ