Jun 18
The Power Of Public Speech, или нека Силата на публичната реч да бъде с нас - 2 PDF Печат Е-поща
Автор: artnovini.com   
Неделя, 17 Септември 2017г. 09:01ч.

Трима от големите майстори на публичната реч в Древността (от ляво на дясно): Аристотел, Цицерон и Квинтилиан. Снимка: © издателство „Парадигма”Общество, публичен език, медии

Тази глава с подглави „Публична сфера и морал”, „Етичен кодекс и медии”, „Медии - свобода и отговорност” е посветена на ролята на медиите за формирането на модерната публична сфера и нейната трансформация, защото те са комуникативният механизъм, чрез който се осъществяват процесите на трансформация. В модерната епоха обаче силната държава и общностите от своя страна налагат определени правила на функциониране на публичната сфера. За това допринася и фактът, че масмедиите централизират информационните потоци и относително лесно могат да бъдат контролирани и регулирани от държавата и законодателството. Но комуникациите, действащи през последните десетилетия, вече не са просто масови, централизирани и елитарни, а все повече се индивидуализират, разнообразяват, децентрализират, демократизират публичната сфера. Чрез откритите линии на масмедиите и рязкото увеличаване на техния брой, чрез интернет форумите и блоговете публичната сфера започва да включва милиони индивиди. Същевременно се променят технологиите на влияние върху публичната сфера. Във формирането на публичната сфера се намесват социологически агенции, PR агенции, платени коментатори, агенти на влияние, корпоративни групи и единственото спасение от едностранчивостта и манипулацията на информацията се търси в плурализма, в умножаването на каналите и източниците на информация. Още от далечното минало са известни принципите на добрата и качествената журналистическа работа: коректност на информацията, цитиране на източници, разделяне на новината от коментара, гарантиране на правото на отговор, защита на децата и т.н. В тази главата разглеждаме медийната саморегулация (чрез приемането на Етичен кодекс на българските медии), т.е. механизма за гарантиране на свободата на медиите. Логиката на въвеждането й в практиката на европейските страни е следната: за да има демокрация, трябва да има свободни медии. Да са медиите свободни означава върху техните съдържания да няма държавен контрол, което е другото име на цензурата. За да не се налага установяването на такъв контрол, те трябва да имат механизми да се коригират сами. За тази цел медиите приемат консесусно етични кодекси и създават органи по саморегулация, и можем да говорим за осъзната необходимост да се спазват правилата на почтената журналистика благодарение на добрата воля, не на принудата. Текстът представя накратко историята на създаването на етичния кодекс на българските журналисти, като въпросите за етиката и медиите и за етиката в медиите са изключително актуални и за тях постоянно в обществото се водят дебати, затова и ние посвещаваме на тях нашето изследователско внимание, без опитваме да представим този въпрос в пълнота и изчерпателност. В условията на съвременното информационно общество, дефинирано като общество с качествено нова структура, организация и обществени отношения, основани на глобалния достъп и използване на информационни и комуникационни мрежи и услуги - без национални, географски или други ограничения за обмен на информация, на научни, духовни културни и други постижения, отговорността за етичност на медиите спрямо отделния потребител и обществото като цяло става жизненоважна.

Ние изследваме и нормативната уредба на свободата на словото и медиите - българската конституция гарантира правата на всеки гражданин да търси, получава и разпространява информация. За да се осигури правото на гражданите на достоверна информация, печатът и другите средства за масова информация трябва да бъдат свободни и да не са обект на цензура. Тази свобода обаче не е безусловна, Конституцията предвижда спиране дори конфискация на печатно издание или на друг носител на информация с акт на съдебната власт, когато се накърняват добрите нрави или се съдържат призиви за насилствена промяна на конституционно установения ред, за извършване на престъпление или насилие над личността.

Основната движеща сила на промените в публичната сфера и личния ни живот не са нито технологиите, нито фундаменталната промяна в медиите, а самите ние - хората, смятат двете авторки. Колаж: © artnovini.comГлава

Човекът, медиите и
виртуалната среда

е пряко продължение на предишната глава, посветена на комуникациите, които стигнаха нова повратна точка в своето развитие, технологиите позволиха на хората с общи интереси да се намират и свързват. Технологичните и информационни иновации трансформираха и продължават да променят радикално всички нива от публичната сфера и личния ни живот. Повлияни са такива аспекти от ежедневието като личните взаимоотношения и общуване, социалните връзки и поведение, дори развитието на медиите, всички сфери на публичната комуникация, политиката, икономиката. Днес комуникацията се промени, от монолог тя се превърна в диалог и това е благодарение на технологичните иновации, на които ставаме свидетели всеки ден. Основната промяна не се крие в новите технологии, по-важното е за какво хората използват тези технологии, софтуер, инструменти и канали. Ставаме свидетели на постоянното споделяне и търсене на информация, снимки, видео, писане за компании, продукти и услуги, общуване и споделяне със стари и нови приятели. Основната движеща сила не са нито технологиите, нито фундаменталната промяна в медиите, а самите хора. Разглеждаме виртуалното пространство и онлайн обществото, които имат свои правила и код на поведение, които се формират и утвърждават през последните години, което само по себе си е естествен резултат от развитието на технологиите и не може да бъде категоризирано като негативно явление. Проблемът настъпва в момента, в който взаимоотношенията онлайн, базирани на тези нови, виртуални правила, доведат до етически спорове и дори рефлектират в реалния живот, тъй като установените етически форми в реалността са в конфликт с виртуалното пространство и още повече - познатите ни решения са неприложими онлайн. Най-големите предизвикателства, с които медийната индустрия в днешно време трябва да се справя, е приемане на становището, че новината е процес, а не някакъв продукт и че медиите трябва да отидат при хората, а не хората при медиите. Потребителите са тези, които активно участват в създаването, обмена и обсъждането на съдържанията.

На същите въпроси като в предишните глави е посветен и текстът в глава

Интернет свободата и речта на омразата онлайн

с акцент върху въпросите къде е границата между свободата на словото и речта на омразата в кибер пространството и на ролята на Интернет като медиум в разнообразието на гледни точки, базисно за плуралистичното общество.

Изразяване на личното мнение онлайн -
свобода или ограничения

разглежда начините, по които се регулира агресивността и езика на омразата в публичната медийна реч. Тук съсредоточаваме вниманието си върху механизмите, които онлайн медиите прилагат, с цел ограничаване на вербалната агресия от страна на читателите и на потребителите на медийните онлайн продукти. Това се постига чрез политиката на онлайн медиите, която е оповестена публично. От една страна, авторите на статии и коментари не могат да носят отговорност за съдържанието на коментарите под публикациите, защото те не изразяват тяхното мнение. Авторите са отговорни за съдържанието на собствените си текстове. От друга страна, правото на коментар се възприема като изконно право в контекста на свободата на словото. Насочихме изследователския си интерес към въпроса дали в българската онлайн медийна среда съществуват ясно определени политики на отделните медии, ако да - как са експлицирани те, какви принципи следват, как са изразени и постулирани, какво е съотношението между медии, които прилагат ограничителни мерки спрямо агресията, езика на омразата и вербално недопустимото поведение на своите потребители спрямо такива медии, които не поставят подобни ограничения и, макар и косвено, дават свобода на вербалната агресия.

За целта на анализа ни се съсредоточихме върху най-популярните български онлайн информационни агенции и портали, както и онлайн изданията на български вестници (всекидневници и седмичници): „Труд”, „24 часа”, „Дневник”, „Дума”, „168 часа”, „Сега”, „Капитал”, „Банкер”, информационни портали dir.bg, dnes.bg, standartnews.com, focus-net.net, blitz.bg, mediapool.bg и др. Първо разгледахме въпроса кои страници, агенции и портали дават възможност за писане на коментар под техни публикации. На второ място анализирахме случаите, в които писането на коментари е разрешено - дали съдържанието на коментарите трябва да спазва изрично установени правила. Ако да, какви са те. Ако не, по какъв начин е изразена волята на собствениците на тези сайтове и портали за отсъствие на ограничения на езиковите прояви на потребителите от каквото и да е естество. Също така обръщаме внимание на случаи, когато възможността за писане на коментар липсва и търсим причините за този факт.

В правилата на тези сайтове прави впечатление, че, макар и косвено, се демонстрира желание спазването на законодателството (без позоваване на конкретни юридически текстове) и оттам - ограничаването на езиковата агресия. В разгледаните сайтове винаги има текстове като част от общите условия за ползване, в които категорично е заявено, че език на омразата не се толерира.

Главата разглежда и една по-особена страна от правото за писане на коментари в интернет, а именно в контекста на решение на Европейския съд в Люксембург, според което авторът на коментара под статиите носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. Главата разглежда този аспект на медийна политика във връзка с делото „Делфи” срещу Естония" (Delfi AS vs. Estonia, преписка № 64569/09), в което за пръв път в европейската съдебна практика обект на дело е коментар под статия в онлайн издание. Според решението по това дело, онлайн изданието „Делфи” е признато за отговорено за публикуваните обидни и заплашителни коментари под една от статиите. Текстът разглежда и още един случай от европейската съдебна практика, който се противопоставя на случая „Делфи” - с решение от началото на 2016 г. по преписката Magyar Tartalomszolgáltatók Egyesülete (МТЕ) и Index.hu Zrt (Индекс) срещу Унгария (преписка №22947/13), където отново се разглежда жалба срещу потърсена отговорност на информационен сайт за съдържанието на коментари, генерирани от потребителите, ЕСПЧ приема, че този път е

нарушена свободата на изразяване на мнение, заложена в чл. 10 от Конвенцията.

Анализирайки възможността за участие на всеки потребител в изграждане на текстовото съдържание на избраните информационни сайтове (под формата на коментари), правят впечатление няколко факта: политиката на всеки сайт относно езиковите средства, които са допустими или нетолерирани, се упоменават в т.нар. „Общи условия”. Те не са пряко обвързани със законови текстове, а по-скоро са с общ характер. Що се отнася до Етичния кодекс на българските медии, в разглежданите сайтове и медии не попаднахме на изрично посочване за неговото спазване. Относно онлайн медиите, които са блокирали възможността за писане на коментари, като не дават ясно обяснение за този факт, можем да търсим причините за това поведение в няколко посоки. Първата, може би, е желанието чрез подобни косвени рестриктивни мерки да се нулира възможността за използване и разпространяване на реч на омраза или политически некоректни изрази. Тези ограничения са продиктувани от факта, че няма ефективен механизъм, който да може в реално време да модерира и да реагира на всички потребителски коментари. Втората причина би могла да се търси в стремежа на тези медии да изграждат имидж и политика на сериозни и благонадеждни информационни източници, които не разчитат на clickbait стратегия за своята популярност. Медиите, които дават възможност за коментар единствено чрез фейсбук профил, всъщност ситуират коментарите в „територията” на тази социална мрежа, където действат други правила за коментар и публикуване и така, по елегантен начин, се изплъзват от отговорността за съдържанието на коментарите под статиите си. Медиите с повече ресурси имат назначени модератори, които следят коментарите и премахват твърде обидните. Съществуват и редица технологични решения като специален софтуер, който следи за забранени думи и съответно заличава коментари, които ги съдържат. Практиката показва и случаи, когато сайтът предлага опция другите потребители сами да скрият негативните или обидните коментари.

Дали глобалната мрежа наистина е място за свободно изразяване на мнение и за политическа коректност?.. Снимка: © artnovini.comИнтернет - място за свободно изразяване на мнение
или за политическа коректност

За целта на изследването ни разгледахме 11 български интернет форума, които обединяват хора не по професия, а по интереси. Тематиката им е разнообразна - насочени са към хора, чието хоби е фитнесът (fitnes-bg.com/forum/), спортни почитатели (forum.gong.bg), фенове на популярни футболни отбори (forum.cskasofia.com, forum.levski.com), почитатели на Формула 1 (clubs1.bg/forums/), автомобилни форуми (offroad-bulgaria.com, bmwpower-bg.net/forums/, opelclub.bg, audibg.com/forum/, skodaclub.bg/forum/) форуми за майчинство и отглеждане на деца (bg-mamma.com/, rozali.com). Анализирахме форуми с голям брой регистрирани потребители, което е статистическото доказателство за популярността им, за разнообразието от потребители и съответно - активни техни членове, които изразяват мнението си в различните теми и дискусии.

Всеки интернет форум има отделна тема, в която се постулират правилата на форума - как трябва да се пише, какво представлява приемливо и какво - неприемливо онлайн поведение, както и какви наказания се прилагат спрямо потребителите, които нарушават правилата. Научният ни интерес е насочен именно към тази част от правилата на интернет форумите в България, които засягат езиковия етикет в онлайн общуването. Направихме сравнение на текстовете, които описват това какво е допустимо и какво не, кои аспекти на онлайн поведението ще бъдат санкционирани и защо

Разглеждайки правилата на големите български форуми, веднага прави впечатление наличието и спазването на строги правила при комуникацията и обмяната на информация в публичен писмен вид под формата на постове и теми. Като обща характерна черта на правилата може да се изведе стремежът за недопускане и санкциониране на прояви на език на омразата, т.е. директни нападки, обиди, основани на етническа или расова принадлежност. Навсякъде виждаме категорична забрана за използване на груб език, вулгаризми и нецензурни думи, подигравки, гневни изказвания. Забранява се всякаква проява на агресия, расизъм, верски и религиозни коментари, неприязън и нетолерантност. Апелира се за спокоен и умерен тон. На няколко места четем, че не се допускат езикови прояви, които са в разрез със законодателните текстове на Република България. Никъде обаче не е експлицитно посочено кои са тези закони и какво се санкционира в тях.

Думи и мисли в окови или на свобода?

Тази глава разглежда политическата коректност като начин на градене на принципи на общуване и в частност на вербално поведение. Проследена е историята на идеята още от XVIII в. до наши дни, през марксистко-ленинските идеи, с особен акцент на 60-те и 70-те години на XX в. и маркирането на границите на обществено приемливото на вербалното поведение в съвременните ни общества. Подчертано е, че всичко, което стои зад идеята „политическа коректност”, далеч не се възприема еднозначно както от обществото, така и от изследователите - било то хуманитаристи най-общо, в частност социолози, политолози, езиковеди. Мненията обикновено са полярни, като се противопоставя общочовешкият принцип на поведение (вербално и общо), основан на липса на предразсъдъци и дискриминация, на ограничаване на правото на свободния изказ и дори цензурата. В текста са представени мнения на защитници на идеята на политическата коректност, както и такива на изследователи, които смятат, че тя може да се сравни дори с нацизъм. Политическата коректност има две измерения: взаимно свързани и неделими - едното се отнася до социално-обществените отношения и третирането на хората без предразсъдъци и без проява на дискриминация, а второто се свърза с езиковия израз на това отношение, с лексикалния запас и обхват на речника, който също се нарича политически коректен език. Изследването се концентрира върху политически коректната лексика, която всъщност представлява своеобразен езиков етикет. Той съдържа набор от (понякога неписани) правила за използване на препоръчителна и, съответно, недопустима употреба на редица лексеми в публичното общуване. Основна характеристика на политически коректният изказ е фокусирането му върху избягването на вербалната обида, контролирането на езиковото поведение в социален контекст. В контекста на политически коректната лексика някои изследователи откриват симптоми на своеобразно шизофренно езиково поведение, тоест коректно публично говорене и некректно в битов, приятелски кръг. Този факт произтича от това, че политически коректната лексика, прескриптивно налагана и популяризирана, не е с еднакъв семантичен обем и посоки на метафоризация за всички представители на обществото.

Ядем ли малки негърчета
(лингвистични експертизи по два съдебни казуса)

разглежда практическата страна на въпроса за политическата коректност в рамките на две реални съдебни дела на Комисията за защита от дискриминация от 2016 г., в които авторката е призована като вещо лице за даване на лингвистична експертиза. И двата съдебни казуса са свързани с публичния език, като от лингвистична гледна точка в тях се преплитат въпросите за семантиката, етимологията, функционирането на лексема в контекст, езика на омразата, политическата коректност, правата на човека в зависимост от публичния език. Двата казуса са свързани с въпроси на дискриминацията, породени от две традиционни за българския език номинативни единици - наименованието на сладкиш „Негърче” и фразеологизмът „лъжа като циганин”. В тази глава са описани подробностите по двата съдебни казуса, тяхната история, въпросите към експерта, поставени от Комисията за защита от дискриминация, както и двете експертни мнения.

Реалната съдебна практика показва, че обществото ни вече е много чувствително към тази част от лексиката, която се обвързва с т.нар. политически коректен изказ. В последните години сме свидетели на това как традиционни за българското езиково съзнание лексеми под влияние на глобални процеси придобиват нови конотации, нови значения, които могат да бъдат обществено неприемливи. От друга страна, обаче, не можем да пренебрегем традиционното им функциониране и живот в българския език, тяхното отразяване в лексикографските източници от различен характер. Едно специфично за българската кулинарна традиция наименование предизвиква обществени дискусии, спорове, стар и наложил се фразеологизъм дори е обект и на съдебни дела, което е доказателство за факта, че семантиката на думата може да се промени в зависимост от посоката на развитие на обществените отношения, от политическия и цивилизационен контекст.

Политически коректната лексика представлява една проява на динамиката в лексикалната система на езика, и по-точно - в развитието и осмислянето на конотативната натовареност на определени лексеми. Определен набор от думи в последните десетилетия стана обществено неприемлив за употреба. Това се дължи както на глобализацията на човешките отношения, така и на социално-политически фактори като общността на идеите и цивилизационния подход на демократичните общества, синхронизирането на законодателството на България към това на Европейския съюз, и др. От друга страна, обаче, виждаме на практика, че един и същ списък от думи в различни национални общества и в различна езикова среда имат различна историческа и културна маркираност, различна история и семантичен обхват. Това ни дава основание да твърдим, че политически коректната лексика не е универсална и хомогенна в своя състав и семантика в различните култури. Именно тази част от лексиката е много динамична и възприемането на семантиката й подлежи на промяна. Напълно е възможно твърденията ни след няколко години да подлежат на ревизия в зависимост от промените в конотацията и нагласите на обществото.

Силата на езика през призмата
на Холивуд и лингвистиката

разглежда избрани лингвистични теории, пресъздадени в сюжета на филма „Първи контакт” (Arrival), който имаше осем номинации за „Оскар” през 2016 г. Филмовият сценарий експлоатира добре позната тема - среща на човечеството с извънземни и опит да се установи контакт с тях. В Arrival задачата на главната героиня, лингвист и преводач, е да установи контакт с извънземните. Разбирайки очевидния факт, че извънземният език и човешкият език нямат нищо общо, героинята решава да преподаде на извънземните основите на човешкия език. В този филм виждаме съотнасянето на холивудския сценарий към теорията на Анна Вежбицка за семантичните примитиви и за семантичния език (lingua mentalis). Идеята, че езикът, на който общуваме, определя и дефинира възприемането на околния свят, пряко корелират с теорията за лингвистичната относителност на Сепир и Уорф. Интересно е, че именно тази идея в сюжета на филма предизвиква веднага ожесточени спорове както между лингвисти, така и сред непрофесионалисти за достоверността на възгледите на Сепир и Уорф, като се спори възможно ли е трансформирането на мисленето и възприятията на дадена личност в зависимост от езика, на който говори. Текстът представя реакциите на лингвисти и непрофесионалисти, обсъждащи научните основания на лингвистична теория, като анализират фантастичен филм; търсят се реалните основания за оправдаване на фантастичен сюжет; провежда се допитване до специалисти дали са реалистични действията и мотивираността на героите във филма. Възприемането на реалността през призмата на езика пряко се корелира и с друга лингвистична теория - тази за езиковата картина на света. Анализирането на езиковата картина на света пряко се обвързва с теорията за метафората на Lakoff & Johnson в тяхната класическа и христоматийна публикация за концептуалната метафора Metaphors We Live By.

Изследването на езика от страна на лингвистиката и на филмовата индустрия е любопитно, защото дава различни рамки и подходи към проблематиката. В крайна сметка не се дават отговори, а по-скоро се поставят въпроси от лингвистично, социално и антропологично естество: „Езикът - дар, инструмент или оръжие?” Кое от тези три значения, зададени от Холивуд, бихме избрали да приложим в живота си? И филмът, и лингвистиката поставят и редица философски въпроси, например: „Ако знаем какво ще се случи с живота ни, бихме ли го изживели по същия начин? Бихме ли променили изборите си?”

Това е и целта на книгата ни - не да даде отговори или да предлага решения, а по-скоро да маркира основни въпроси на съвременното общество, на тенденциите в развитието на езика, които чертаят и ще определят развитието на цивилизацията ни.

* * *

КРАТКИ БИОГРАФИИ

Д-р Елена КРЕЙЧОВА е главен асистент в Катедрата по славистика към Философския факултет на второто по големина висше учебно заведение (с повече от 40 хиляди студенти) в Чешката република - Масариков университет (Masaryk University), основан през 1919 г. в Бърно. Преподавател е по практически български език, чете лекционни курсове по старобългарски език, по теоретична граматика на южнославянските езици и по историческа граматика на славянските езици. Д-р Крейчова е завършила славянска и английска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 1996 г. Защитава докторска дисертация по старобългаристика в Масариковия университет през 1999 г.

Научните интереси на д-р Елена Крейчова са в областта на сравнителното славянско езикознание, психолингвистиката, старобългаристиката, на теорията и практиката на превода, на обучението по български език като чужд език. Автор е на голям брой научни публикации по съпоставително езикознание, на речници, на учебници: „Příručka pro výuku bulharské stylistiky” (2014), на уеб базирани курсове за чуждестранни студенти българисти към Масариковия университет; изследването Quo vadis, philologia? (2017) в съавторство с Павел Крейчов.

Д-р Елена Крейчова е и лицензиран съдебен преводач към чешкото Министерство на правосъдието (Ministerstvo spravedlnosti České republiky) от 2001 г., превежда художествена и специализирана литература. Именно нейният дългогодишен опит като съдебен преводач я подтиква да предаде своите знания и опит както на студентите си, така и на широката славистична общественост, създавайки първите три специализирани чешко-български речника, излезли в страната през новото хилядолетие: „Чешко-български правен речник” („Česko-bulharský právnický slovník”; 2014), „Чешко-български тематичен речник” („Česko-bulharský tematický slovník (s úkoly na procvičování slovní zásoby)”; Brno, 2014) и излезлия в края на миналата година „Чешко-български специализиран речник на юридическата, икономическата и обществено-политическата терминология” („Česko-bulharský specializovaný slovník právnické, ekonomické a společensko-politické terminologie”; Brno, 2016).

За значителния принос в нейната изследователска работа, за преподавателската й дейност в Масариковия университет и за популяризирането на българската култура, през 2016 г. Управителният съвет на Българската академия на науките награди д-р Елена Крейчова с Почетен знак за заслуги към българистиката.

* * *

Надежда СТАЛЯНОВА е доцент в катедра „Български език” на СУ „Св. Климент Охридски”. Завършила славянска и английска филология в същия университет през 1996 г. Защитила е докторска дисертация по сравнителна славянска лингвистика. Преподава съвременен български език, български като чужд език, изнася лекции по лексикология, по фонетика и лексикология, политическа и журналистическа реч, реторика и публична реч. Тя е член на редакционната колегия на две научни списания.

От 2010 г. доц. Сталянова е основател и директор на Центъра за анализ на политическата и журналистическата реч.

Нейните изследователски интереси са свързани с езиковата метафора, публичната реч и политическия език. Автор е на десетки научни публикации, включително книгите: Verba percipiendi in Bulgarian and Polish language (2011), „Езикови портрети на български политици. Част 1” (2012), „Езикови портрети на български политици и журналисти. Част 2” (2014) - със съавтор Владислав Миланов), „Кратък тематичен речник на българския, чешкия, полския и украинския език” (2016) - в съавторство с д-р Елена Крейчова и Олга Сорока.

Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com


Последна промяна от Неделя, 17 Септември 2017г. 09:39ч.
 

КИНО

ЛИТЕРАТУРА

МУЗИКА

ТЕАТЪР

ДРУГИ