Jun 25
Приказки (за възрастни) от една изложба… PDF Печат Е-поща
Автор: artnovini.com   
Четвъртък, 24 Януари 2013г. 13:42ч.

Художник: © Еслица ПоповаПЕТ прекрасни, мъдри, забавни и поучителни приказки за противоречивите измерения на живота... Пет малки, но искрящи, литературни перли от книгата „Любовни приказки” (Contes amoureux; 2007) на френския писател Анри Гуго (Henri Gougaud; 1936), които вдъхновиха художничката Еслица Попова за изложбата й „5 приказки и други”... Експозицията, за която artnovini.com вече писа, можете да видите до 31 януари (включително) в столичната галерия „Аросита” (ул. „Врабча” 12Б), но за да усетите богатството на детайлите в представените видеотворби, ви предлагаме петте приказки в чудесния превод на самата художничка...

Три капки мляко

Едно време в квартал Сен Мишел живееше една обущарка с толкова перфектно лице, че красотата й караше всички мъже наоколо да потъват в нелепи мечти. Тя обаче бе омъжена и известна с добродетелта си. „Нищо, каза си Неаполитанецът от квартала една хубава утрин. Пречките захранват любовта, а аз не се боя от тях.” Въодушевен като магаре без букаи, той си науми да завоюва дамата. Но как? „Вижте само моята любов Мишел, с панделките и във всички цветове, си мислеше той. Дали един ден ще обърне към мен нежен взор, аз, който съм прелъстявал само слепи мърли? От друга страна, ако действам направо, каквато е чевръста, може да видя звезди посред бял ден и да се окажа целия гипсиран.” Tрескаво разсъждаваше в този дух, докато накрая, след безсилни размисли, стигна до идеята да използва магия.
Така отиде да се допита до един стар майстор на отвари, който живееше на тавана на една аптека в компанията на гарван-столетник. Този античен мъдрец доверително му каза:
- Ако искаш да накараш една жена да се влюби в теб, знай, че първо трябва да се сдобиеш с три капки мляко от нейната гръд. След което ще ги изпиеш, рецитирайки заклинанието, на което ще те науча. Тогава, имаш докторската ми дума, госпожицата ще те следва по петите, не ще се отдели от теб, където и да я отведеш.
Неаполитанецът, обнадежден от съвета, изпрати едно дете-посланик, със задачата да даде десет екю на недостъпната звездица в замяна на едно шишенце от нейното мляко. Странното предложение възмути дамата. Да сложи гърдата си в гърлото на една бутилка и намирисваше прекалено много на магьоснически маневри. Тя понечи да прогони хлапето, но съпругът и я спря.
- Без мляко няма и екю, и каза той. Десет златни жълтици, красавице моя, струва си да си помислим.
Той се подпря на брадичката си, загледа се втренчено в гредите на тавана докато очите му блеснаха. Придърпа жена си в дъното на магазина.
- Направи така, че уж се оттегляш в стаята, й каза той, и отиди да издоиш малко мляко от козата. Дай нейното мляко вместо твоето. Така ще бъдеш недостъпна за всякакви магии, а и ще сме припечелили добре днешния ден.
Речено - сторено. Момчето се завърна със своя половин литър козе мляко при Неаполитанеца, който остана безкрайно доволен. Глътна три капки, позовавайки се на ефикасните демони, които му бяха препоръчани, и зачака. Надеждата се вихреше в замаяната му глава.
Още не беше минал час, когато козата на обущарката, здраво омагьосана, започна да буйства в клетката от дъски, която й служеше за обор.
Отначало, с учудване в душата, заблея оглушително. Химн, който никога не бе излизал от муцуната на козирога. След което, с един удар на челото тя счупи преградата и затрополи между хората по уличката. Скоро я следваше тълпа от весели нехранимайковци. Тя заведе своя ескорт право в къщата на този, когото вече сляпо обичаше.
Неаполитанецът, от прага на вратата, я видя да пристига и се ужаси.
Поиска да се измъкне. Но как да избяга от стремителността на такава любовница - колкото луда, толкова и решителна? Тя скочи върху него, събори го на паветата, ближеше му брадата, целуна го в устата, и по очите, и по носа, накратко ясно му показа, че възнамерява да царува в живота му.
Хроникьорът Пиер дьо ЛЕстоал, който докладва за тази авантюра, заключва така на своя пергаментов език : „Краят на този фарс бе смъртта на бедната коза, бягството на Неаполитанеца, когото искали да изгорят на клада и десетте екю останали в бедния обущар, който добре се справил.”

Така завършва историята на Тристан от Неапол и неговата Изолда от обора. Дано Господ ги пази под своя плащ заедно със всички, които някога са страдали от силно любовно желание.

Художник: © Еслица ПоповаБоговете, които се обичаха със забранена любов 

Това се случи в първите дни от живота на Земята. Очите на предците ни току-що се бяха отворили. Една вечер, по време на тежка буря, един млад планинец бе погълнат от забранена любов към сестра си. По чудо, по случайност, или заради хитростта на дявола, тази вечер и девойката имаше същото желание. Те двамата живееха в кирпичена къща сред зеленината. Затвориха вратата и двойните капаци, той се съблече, тя разкъса роклята си, и докато навън трещяха гръмотевиците, те се любиха.
В светлината на една синя светкавица Вуса, Великият дух, ги видя да се вплитат яростно един в друг. Той смръщи вежди. Един орел кацна на дясното му рамо. Великият дух, с поглед, потъмнял от гняв, му посочи покрива на виновниците. Орелът потегли веднага, прекоси облаците, прелетя над върховете на дърветата и кацна с разперени криле на прозореца:
- Хей, вие вътре, мизерни веселбари, брат и сестра не могат да играят на двугърбо чудовище! Забравихте ли това ?
Момчето отговори, приведено над момичето, задъхано като магаре на склон:
- Не казвай нищо на Вуса! Зад къщата има няколко угоени кокошки. Не си ни видял. Вземи три кокошки и си върви!
- Вярно, че съм гладен, каза орелът, омекнал.
Той погледна небето, поколеба се и полетя към кокошките ниско над плета. Вуса, Великият дух, го чакаше, въздишаше, мърмореше, стана нетърпелив
и реши, че един пратеник понякога може и да се загуби по пътя. Затова протегна лявата си ръка към върха на един дъб, пое една зъзнеща катеричка, посочи и мястото на скандала и каза :
- Изтичай до тези глупци, прокълни ги от мое име и се върни да ми докладваш.
Животинката се втурна по зелените клони. Застана на прага на обиталището, от където се разнасяха силни звуци на удоволствие:
- Здравейте гюрултаджии, по-прилично, по дяволите! Брат и сестра за една празнична нощ между бедрата се наказват с десет хиляди живота
страдание в ада под земята! Не знаете ли това?
Девойката отговори със запъхтян дрезгав глас:
- Катеричке, имай милост, не казвай на Вуса! В плевнята има чували с царевица. Фокус-бокус, заший си уста и вземи всичко, каквото пожелаеш!
„Царевица!” си помисли катерицата и очите й светнаха от радост. Отиде да си похапне. Забрави за Вуса, а Вуса я чакаше в своята небесна
колиба, размахвайки юмруци в сребристия въздух, горчиво проклинайки пратениците си, изгубени някъде там долу в мъглите.
Както наблюдаваше земята, очаквайки въпреки всичко тяхното завръщане, той видя една мишка, която се возеше на минаваща каруца. Хвана я за опашката.
- Виждаш ли онази къща? В нея брат и сестра се правят на двугърбо чудовище. Уплаши ги ужасно и се върни да докладваш на господаря, застанал пред теб. Искам да ги накараш да се облекат и да си обърнат гръб!
Мишката изтопурка под сянката на оградата и се вмъкна през дупката на котката. Седна на опашката си и зацвърча с всички сили :
- Чукалото на една страна, хаванката на друга! Деца, разлепете се, хайде, време е вече!
Момичето отговори, посочвайки горната етажерка с това, което държеше в ръката си :
- Виждаш ли това гърне с ориз? Вземи го и бягай! И, моля те, най-важното, нито дума там горе на небето.
Този път, обаче, Вуса беше наострил голямо тъжно ухо. Той чу всичко, размисли и веднага осъди виновниците. С върха на сандала си разбуди един полузаспал тигър, който хъркаше в уютното си леговище:
- Изяж от мое име тези нелегални любовници, а аз ще отида да полегна, му каза той със зловещ глас.
Тигърът се протегна, изръмжа, впусна се като стрела, с един удар проби стената от плет и закова до леглото. Разтвори огромната си паст.
Момичето и момчето скочиха като ужилени, потни, с изопнати черти, вонящи на луда любов.
- Тигре, имай милост към нас! В кошарата има три прасета. Чакат само теб, угоени са. Не струват ли повече от нашите изнурени тела?
Тигърът ги подуши, после наклони замислено глава. Отиде към свинарника. Завърна се нагостен и доволен в своята гора. Братът и сестрата се надигнаха с изгрева на слънцето.

От този ден орлите обичат кокошки, катериците - царевица от незалостените плевни, мишката - ориз от най-горната етажерка и тигърът - прасета. От този ден насам нещо в нашият свят куца. Братът и сестрата поискаха това. Взеха си удоволствието, а на нас оставиха горчивите плодове на любовта си, раздорите, нещастията, които ни карат да се съмняваме в Бог. Дали Вуса, Великият дух, още ни обича ? Кой знае? Може би малко, а може би никак. 

Художник: © Еслица ПоповаКак човекът се сдоби с жило

Немирникът, много отдавна, в началото, не се полюшваше под корема на мъжа. Той растеше на едно дърво. Близо до първото селище на света имаше една гора и в тази гора се намираше дървото със странните плодове. Кой го откри? Една жена. Когато го видя си каза: „Искам тези плодове и ще ги имам!” Надигна се на пръсти, протегна ръце, изплези език. Успя да докосне само полъха, които раздвижваше листата.Изтича при своите дружки.
- Сестри мои, сложете си червените препаски, измийте си ръцете и челата, украсете гърдите си с гердани, а пъповете - със сини перли! Там, на поляната, е Дървото на желанието. Елате, бързо, следвайте ме!

С викове и смехове, те се облякоха, нагиздиха се и потеглиха. В селото остана само една крастава девойка. Сестрите й я избягваха. Останали без дъх, те се сбраха под сянката на дървото, от което висяха плодовете. С вирнати носове, те ги съзерцаваха, не знаейки какво да кажат, какво да направят, и се завърнаха с празни ръце, замечтани за леки скокове, ревниви към птиците.
Посрещна ги краставата, която сутринта изоставиха в селото.
- Сестри мои, намерихте ли ги?
Девойките изръмжаха нацупено през зъби:
- Видяхме ги, но не можахме да ги достигнем.
- Вземете ме с вас утре! Ще прелъстя плодовете, които толкова желаем. Знам как да го направя.
- Млъкни, миришеш лошо. Как ти би могла да ги подмамиш, когато дори нашите уханни тела им бяха напълно безразлични?
С възмущение те се изплюха се в краката й и се прибраха по домовете си.
На другата сутрин, измити, фризирани и нагиздени, рамене и гърди напомадени с бадемово масло, те наново поеха към прелестното дърво.
Всички го бяха сънували цяла нощ. До вечерта подскачаха и танцуваха около него. Членовете, в техния шумолящ листак, висяха невъзмутими.
Девойките се завърнаха в мърморене и оплаквания. Край селото ги посрещна краставата:
- Позволете ми да дойда утре с вас, сестри мои! Ще видите, няма да сбъркате!
- Отдръпни се, цапаш ни с миризмата си!
- Точно ти да успееш да откъснеш плод? И как ще го направиш?
- Тази мърла се мисли за богиня. Хайде, момичета, оставете я!
Те презрително се разсмяха и продължиха пътя си.
На другия ден обаче, те я оставиха да ги последва. Бяха облекли своите червени препаски, а тя ги следваше по петите им съвсем гола. Беше току-що изкъпана, без перлена огърлица на гърдите, но очите й светеха с ослепителна светлина. Когато пристигна под дървото, тя не се повдигна на пръсти, не завика към небесата, както правеха другите. Тя легна в сянката на дървото, разтвори крака и запя:
„Ела птичко моя, ела моя змия,
ела в гнездото, което носи всяка жена,
виж, отварям широко вратата за теб.
От толкова време те чакам!..”

Един заострен член потръпна горе в листака, един друг, развълнуван от мелодията, се наведе към плоския корем на девойката, всички се надуха от удоволствие. Клоните бавно се наклониха до земята. Момичетата, с крясъци и смях, се нахвърлиха отгоре им, напълниха кошниците си с тях и се върнаха в селото.
Когато настъпи нощта, краставата събра девойките край своя огън.
- Дайте тези плодове на мъжете, те знаят как да ги хранят - каза им тя тайнствено.
Ако ги оставите тук сами до леглата си, до утре сутринта ще се спаружат. Без живи корени скоро ще загинат!
Всички й се подчиниха.

Оттогава момчетата са украсени както подобава. Те дължат това на недолюбената, която всички зарязваха сама в къщи. Нямаше си тя червена препаска, но затова пък добре познаваше песента.

Художник: © Еслица ПоповаТруженикът на влажната бразда

Те бяха трима храбри братя. Първият беше зидар, вторият - дърводелец, а най-младият и най оправният - труженик на влажната бразда. Когато баща им почина, те заключиха вратата, захвърлиха ключа и потеглиха по друмищата на света.
Вървяха четири дни. Пред тях се появи село. На площада му имаше бяла къща със синя желязна порта. Влязоха в двора. Под сянката на смокиново дърво, един мъж четеше голяма квадратна книга.
- Сполай ви, господарю, търсим си работа.
- Здравейте. Какво умеете да правите?
- Аз съм зидар, каза единият.
- Аз - дърводелец.
- А аз, каза най-малкият, съм труженик на влажната бразда.
Човекът сбърчи нос:
- Що за занаят е това?
- Допитайте се до съпругата си. Тя ще знае как да ме използва.
Дойде жената. Беше млада. Старият съдия пое ръката й в своята:
- Моя добра приятелко, помогни ми. От трите момчета, които виждаш,
двете ми изглеждат свестни, но третият ме притеснява. Той е - поне така твърди - труженик на влажната бразда.
- О, тъкмо такъв търсех - каза хубавицата с порозовели бузи. - Да дойде
в моите покои, ще му намеря занимание.
Съдията се почеса по брадата, озадачен като глух сред славеи.
- Щом знаеш какво да правиш, каза той, целувайки й ръката, вземи го с теб и го употреби добре.
Момчето бе настанено в хубава стая със затворени прозорци. Вечерта съпругата дойде със сушенки и редки чайове. Тя седна на леглото, хапнаха и пийнаха. Накрая тя попита:
- Момче, търси и познай. Какви тайни не мога да изкажа?
- Под роклята ти има чудо. Ще го набера с удоволствие.
- На работа, труженико, каза тя.
Той я разсъблече, сложи я да легне, люби я цели три часа. Тя почти загуби ума и дума. Осмели се, в най-върховното удоволствие, на нечувани крайности, язди до края на света и се завърна без юзди.
Когато всичко бе изречено, сторено и повторено:
- Труженико на влажната блазда, ангажирам те до живот, му каза тя.
Той отговори:
- Уви, госпожо, невъзможно.
- Остани поне за една луна време, о, снабдителю на спомени! За заплата ще ти дам една птица, която снася златни яйца.
В продължение на един месец той слагаше съпругата по корем, права, във фас, на четири крака и с главата надолу. След което каза на братята си:
- Моето дело е в края си. А как е вашето?
- Готови сме.
- Е, добре, да тръгваме. Бог да ни води!
Рано сутринта те си тръгнаха.

Пътуваха пет дни. Влязоха в едно село. Една слънчева улица ги заведе до имението на търговец, шкембест като гъска. Прислужници в двора разресваха двойка коне. Човекът ядеше сушени смокини в синята сянка на едно маслинено дърво.
- Бог да благослови тази къща. Имате ли работа за нас ? Моят голям брат е зидар, другият - дърводелец, а аз, на вашите услуги, съм труженик на влажната бразда.
- Разбирам, изгрухтя дебелият.
Това бе само начин да отговори. Всъщност имаше объркан вид.
- Обикновено дамите ценят моите таланти, добави момъкът, с приветлива усмивка и съучастническо намигане.
Търговецът кимна. Той се мъчеше да изглежда осведомен. Рискува:
- Разбирам.
Естествено, това пак бе начин да се измъкне. Той извика жена си.
- Имам тук човек за теб. Той прави не зная точно какво, някакъв вид труд във влажни градини.
- О, виждам! - каза съпругата с блясък в очите.
Несъмнено, тя виждаше по-далеч от мъжа си. Отведе младия момък в покоите си. Тя беше във двусмислената възраст, когато „още” и „вече” имаха еднаква тежест. Разбира се, беше миловидна, но понякога огледалото и причиняваше тревоги. Накратко (тя му даде да разбере още щом вратата се затвори), че няма време за губене. Изчервена, тя се разсъблече.
Сутринта, върху счупеното си легло, с димящо тяло, с чело на земята и крака на възглавницата, каза:
- О, ти, - каза тя с примиращ глас, - поразителни мой труженико, вземи си от тук каквото ти се иска. Нищо не може да заплати нощта на нощите, която току-що преживях с теб. Какво би желал? Котките ми? Съпруга ми? Миналото ми? Бъдещето ми? Къщата ми и нейните двайсет прислужници?
- Златният кон, който виждам там, би бил хубав спомен за мен, - каза той, закопчавайки си колана.
Тя вдигна разнежен пръст.
- Да бъде според желанието ти. Вземи го, подарявам ти го, - каза тя.
Зидарят и дърводелецът привършиха своята работа за десет жълтици, след което, по изгрев слънце, тримата поеха напред с попътния вятър.

След шест дни под синьото небе те стигнаха в едно селище, където половината фасади бяха потънали в сянка, а другата половина – облени от ослепителна светлина. Негов шеф бе един стар войник с внушителни белези. В градината му имаше три дървета надвесени над един ухаен кладенец. Обширната му къща бе свежа. Съпругата му - също. Той посрещна пътниците на прага на трапезарията си.
- Труженик на влажната бразда? - каза той, сбръчквайки храсталаците украсяващи мястото над очите му. Несъмнено сте чужденец?
- Господарю, отвърна момъкът, аз съм полезен само за жените.
- Да, така си и помислих. Идете тогава да се консултирате с моята. Вляво, в дъното на коридора.
Той се запъти право натам. Това, което се случи, видяха само два гълъба, кацнали в своята сребърна клетка. На сутринта, с чаршаф върху главата и бедра изложени на слънчевите лъчи, жената каза:
- Бъди благословен, прекрасни перверзнико! Да мисля за огъня, от който излизам ме прави - Господи! - колко щастлива, и още... Върви си, никога
няма да те забравя.
Романтично благочестива беше тя.
- За твоите усилия и за моето удоволствие, ето това е за теб - добави жената.
Тя посочи една кукла със златни страни положена върху дивана. В очите й имаше два диаманта, още няколко - в ъгъла на носа, вместо бенки.
Момъкът каза:
- Благодаря, мадам.
Той си даде три седмици почивка. После, една хубава розова утрин, каза на двамата си по-големи братя:
- Отсега насетне продължавам сам. Сбогом!

След седем дни по широките пътища той влезе в град с квадратни кули, с дебели крепостни стени, с високи минарета, триумфиращи в обедната светлина, с пазари гъмжащи от крадци, от хитри търговци, от сиви магарета, клюкарки и пътешественици. Една самотна принцеса властваше над това разкошно място. Съпругът й току-що бе починал. Под прозорците на стаята и имаше едно дискретно жилище. Момъкът го нае срещу няколко медни монети.
Когато настъпи вечерта, той хвана стария си скитнически галош и започна да удря по стената. Така продължи цяла нощ. На сутринта принцесата повика прислужницата си:
- Искам да знам кой грубиян смее да чука върху слепоочията ми от залез слънце до първи петли. Изисквам извинения, плоски като теб. Тръгвай бързо, Хърбавелке, и се върни да ме уведомиш.
Слугинята хукна към съседа.
- Моля, каза труженикът, разстроил съм господарката? Прокълнат да съм! Какво съм правил тази нощ? Това пиле, кацнало там, снася всеки ден три златни яйца. За такъв вид дела, е нужно приятелството на луната. Ето защо аз работя когато мадам заспива. Поднеси и моите извинения.

Хърбавелка сбра длани пред изумителното чудо, поседя малко с отворена уста, после се върна в стаята, където фризираха младата господарка пред едно влюбено огледало.
Тя разказа това, което бе видяла.
- Златни яйца, наистина? Три на ден? - попита принцесата. Искам го. Иди, купи го и се върни.
Прислужницата изтича, посочи шедьовъра, питайки за цената му и зачака, останала без дъх.
- Не го продавам, давам го - каза труженикът на влажната бразда. Искам да видя гърдите на мадам. Да ги разкрие пред мен и ще й подаря птицата,
в опаковка дори.
Хърбавелка, изтощена, предаде с няколко хрипливи срички условието sine qua non. Принцесата се обиди.
- О, нахалник! Умирам от срам! Никога! Толкова по-зле - да не говорим повече за това.
Тя се отдалечи и размисли, върна се, поколеба се и каза:
- Очевидно, щом е толкова ценно, че да снася чудеса, ще трябва да се понапънем малко. Този млад момък, ти го видя, поне хубав ли е? Изисквам, във всеки случай - кажи му го, да остане на почтено разстояние. Да действаме. Иди да го повикаш.
Същата вечер пилето застана на скрина.
На другата сутрин:
- Този човек е демон, ще заповядам да го обесят! Небеса! Чу ли
гюрултията, която вдигна? Кажи, какви ги вършеше? Знаеш ли, Хърбавелке? Нов шедьовър? Мислиш ли, наистина? Сигурна си? Е, добре, какво чакаш тогава? Господи, колко е мудна!
Хърбавелка се затича. Хърбавелка се върна, с възторжена физиономия.
- Мадам, златен кон! На нищожна цена. Иска само да види - нищо повече - вашите крака до горе. Голи, естествено.
- Това е много неприятно! Това момче накрая ще ме разстрои. В края на
краищата, щом се налага! Но нищо не си ми казала! Ще бъда тук, в стаята. Той идва. Разсеяна, не забелязвам неговото присъствие, той поглежда и си тръгва. Добре ли разбра всичко? Побързай, имам много работа.
До пилето скоро застана и конят.
На сутринта:
- Той е луд! Тропаше по-силно от двете предни нощи. Питам се, какво ли още прави. Хайде, да не мислим повече, не искам да знам. Хърбавелке, млъкни! Стой мирно тук! Добре, добре, иди и се върни, но във всеки случай, аз няма да отида по-далече.

За диамантените очи тя отиде и в леглото. Заради диамантената кукла тя се отдаде на труженика. Накрая заради удоволствието, тя прие женитбата. Градът се сдоби с нов принц. Годежните тържества продължиха седем седмици.

Бях, пак идвам. Попях. Хвърлиха ми кокал от кокошка, проби ми дупка между очите. От тогава, момиче, те виждам, където и да отидеш, където
и да си.

Художник: © Еслица ПоповаМомичето, което загуби своето нещо

Имаше едно време едно момче и едно момиче. Тя беше кокетка. Той бе влюбен. Всяка вечер, преди настъпването на нощта, в часа, когато се забавяха думите и жестовете в селото, те си говореха тайно в топлата сянка на дебела стена. Чуваха ги само птиците, кацнали над тях, с човки вдигнати към червеното небе.
- Ела да спиш с мен - шепнеше момчето.
Момичето гукаше:

- Обичаш ли ме?
- Как бих могъл да ти го докажа? - отговаряше той с трескав глас.

Тя се измъкваше със смях. Той се връщаше у дома си с наведена глава и провлачена стъпка.
Една вечер по пълнолуние, тя го погледна право в очите и му каза с насмешка:

- Какво би направил за мен?
- Кажи и ще разбереш.

- Утре отиди на пазара. Смъкни си панталона на средата на площада, клекни с голо дупе между две сергии и се изходи пред очите на всички.
- Ако това е цената, която трябва да платя, за да те обичам със сърце и корем, ще го направя - отговори той.

На другия ден по здрач:
- Направих го - каза той.

- Знам - каза тя - цялото село ти се присмива.
- Ела да спиш с мен - каза той.

Момичето отговори:
- Да легна с някой, който се е изходил пред очите на всички? Добре ли ме видя? Не искам да те виждам повече!

Тя си тръгна, полюшвайки бедра. В далечината изграчи гарван. Момчето се хвана за главата и се свлече на колене. В полунощ, покрай заспалите къщи, той се прибра у дома. На сутринта взе тоягата, нарами торбата и напусна страната.
Дълго вървя на север. В едно село, на брега на реката, един магьосник го покани да сподели хляба му. Той бе могъщ и мъдър. Видя, че сърцето на госта бе колкото нежно, толкова и гордо. Направи го свой чирак. Три години момчето учи прости жестове от стареца. Три години не проговори. Слуша, яде, спа, без да пророни дума.

Една вечер старецът му каза:
- Кой те доведе тук?

Момчето отговори:
- Срамът.

И разказа нещастието си.
- Това ли е всичко? - каза магьосникът, докато му сервираше супата. - Няма за какво толкова да се косиш.

Той взе от етажерката две пакетчета магия. Сложи ги пред босите крака на младежа.
- Синко, върни се у дома си. Разпръсни съдържанието на торбичката, която сложих до десния ти крак, на брега на езерцето, където жените пълнят стомните си. А с тази, близо до левия ти крак, няма да ти кажа какво да правиш. Ти или ще знаеш, или няма да знаеш.

Още на следващата сутрин момчето прегърна учителя си и потегли.
Когато пристигна в селото, луната целуваше покривите. Разпръсна белия прах от първото пакетче магия до пътеката, която водеше към водата. На брега на вира имаше едно дърво. Изкатери се високо в клоните и си направи дискретен подслон.

На другата сутрин навсякъде сред тревите поникнаха бобови растения. Шушулките им лъщяха безчет. Жените отиваха към водата, оставяха стомните си настрана и с шумно възхищение беряха зеленчуците. Тази, която момчето очакваше, се появи последна, чевръста и горда. Тя се спря в сянката на дървото - хиляди въпроси в черните й очи. Съзерцаваше вълшебната градина с отворена уста. Светкавица прониза черепа на младежа. Той извади и изсипа второто пакетче върху раменете на девойката.
Видя я как веднага се хвана за слабините. Рошавото нещо, през която се прави любовта, току-що изпадна изпод роклята й и като хитро зверче, най-сетне освободено от затвор, тръгна, подтичвайки между бобовете. Момичето извика:

- Върни се тук, не искаш ли?
По-добре да беше извикала жабата, подскачаща върху водните лилии. Момичето, ужасено, запищя толкова дълго и силно, че майка му довтаса. Още не влязла в сянката на дървото, тя също, уплашена, видя своя брадатко да пада върху сандалите, и да тича насам-натам в гъстата трева. Бащата дойде, с лък в ръка, мислейки че има варварско похищение. Остана изумен известно време, загледан, без нищо да разбира, как неговият пръст без нокът си тръгна, гордо забит в своите топки. Започна да крещи, подтичвайки, с ръце протегнати след пъргавия пенис.

Скоро цялото село се сбра тревожно в синята сянка на дървото.
- Това е странно - каза някой.

- Изумително - каза друг. - Със сигурност някой им е направил магия.
- Несъмнено - каза един старец. - Това момиче направи за посмешище едно тукашно момче. Забравихте ли? Беше принудено да отиде в изгнание, скоро ще станат четири години. Отмъщението му е закъсняло, но оригинално.

Чу се шум горе, в листака. Всички вдигнаха чела. Момчето заслиза спокойно, от клон на клон. Посрещнаха го с удивление и респект.
Всички го наобиколиха.

- Трябва да се извиниш - каза бащата на дъщеря си, докато членът му подскачаше игриво около него.
Тя се приведе пред своя изгубен любовник и изломоти:

- Пардон.
- Посеркото от пазара току-що забърса всичко - отговори тържествено момчето.

Веднага органите се върнаха в гнездата си.
- Много бих искала да спя с теб тази нощ - каза момичето смутено.

- Ще видим, ще видим - рече новоизлюпеният магьосник, потупвайки я по бузата.
Обърна й гръб и се завърна вкъщи, ескортиран от тълпата.

Не бива да отстъпваме пред женските капризи. Оставим ли ги да правят каквото пожелаят, скоро ще вечерят върху главата на Господ.

Превод: © Еслица Попова
Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Четвъртък, 24 Януари 2013г. 14:12ч.