Jun 26
МАЙЯ ВИТКОВА: Киното е сред най-могъщите медиуми - може да променя съдби PDF Печат Е-поща
Автор: Марио Николов   
Събота, 29 Март 2014г. 22:06ч.

Майя Виткова - режисьор, сценарист и продуцент, направи впечатляващ дебют в игралното кино с филма „Виктория”. Снимка: © Viktoria FilmsСЪРЦЕТО на моята героиня бие учестено през цялата история, както и моето, докато гледам филма, казва режисьорката на копродукцията „Виктория” (Viktoria; 2013), чиято световна премиера се състоя през януари т.г. на престижния фестивал „Сънданс” (Sundance Film Festival).

След премиерата по време на фестивала на независимото кино „Сънданс”, участията на форумите в Ротердам (International Film Festival Rotterdam) и в Гьотеборг (International Film Festival in Göteborg), във Берлинале (Berlinale), сякаш за вашия (пълнометражен) филмов дебют „Виктория” вече е казано всичко. Сега, когато го преживявате и пак, и пак, откривате ли нови неща?

- Щастлива съм, че на филма се обърна сериозно внимание и най-четените издания за кино в света публикуваха положителни рецензии за „Виктория” - Hollywood Reporter, Screen International, Variety, IndieWire, Cineuropa, радва ме и интереса към мен като автор на Filmmaker Magazine (с които и понастоящем поддържам контакт, тъй като очакват премиерата на филма в Ню Йорк), Altcine и други. Благодарна съм за спонтанния интерес и подкрепата на много български печатни и онлайн издания, сред които вестниците Дневник” и Преса”, на медиите, които ни поканиха да разкажем за филма - БНТ, BTV, TV7, за подкрепата на фестивала So Independent на Жана Караиванова, чиято страница във фейсбук публикува всички новини около „Виктория”. Това е начин да благодаря за написаното и показаното, за популяризацията на филма.

Въпреки това смятам, че далеч не всичко за него е казано. Както подчерта старшият програматор на фестивала „Сънданс”, Джон Найн (John Nein), „Виктория” не е филм, който да се покаже на няколко фестивала, пък били те и сред най-значимите в света, и с това да се изчерпи темата му, желанието да се говори за него. Той му предсказа дълъг живот, дай Боже да е така! На „Виктория” предстои и среща с публиката - първо българската, а след това и чуждестранната (нямам предвид единствено зрителите по време на фестивалите). Не всичко е казано, хората навсякъде възприемат историята по различен начин, винаги чувам нови неща след прожекция и съм радостна, и благодарна. За мен разговорите (въпроси-отговори) с публиката след прожекциите са най-важното и интересното, което може, и ми се е случвало в рамките на фестивал.

Бебето Катерина Ангелова като Виктория... Снимка: Viktoria Films © Димитър ВарийскиЯрката метафора с пъпната връв, всъщност главната героиня Виктория въобще няма пъп, тя се ражда така, провокира към размисъл. В контекста на недалечната българска история нещата изглеждат лесно обясними - бунт, скъсване с миналото, със спомените, с конюнктурата... Но този „преносен смисъл” не е ли „нов смисъл” - на търсенето и достигането/постигането на свобода, на независимост, по пътя към нирвана?

- Това е много любопитна гледна точка. Виждате ли, винаги има нещо ново, което на мен като автор или на екипа като цяло не е хрумвало. За мен липсата на пъп винаги е била символ, метафора за липсата на връзка с най-съкровеното, в случая на „Виктория” - с майката. Онова, което прави Виктория силна - липсата на пъп, илюстрира най-голямата й слабост - липсата на любов. Контекстът на недалечната българска история, който предполагате, не свързвам с „Виктория”, а точно обратното - не става въпрос за скъсване с конюнктурата, а за светкавично членство в нея. Различното бързо бива опитомявано, за да не излезе извън контрол, да не пречи (по-скоро да не се пречка) на статуквото. Виктория е осиновена от „нашата майка Партията” и кръстник, а впоследствие и най-близък човек, й става Тодор Живков (1911-1998). И ако тази пирова победа (или победа в битката) й носи материални дивиденти и отприщва егото й, то в по-широк план Виктория изгубва тази война. Десети ноември, тази толкова спорна дата от новата история на България, помита статуквото и налага на Виктория нов живот, без привилегии, без его, оголено до нерв съществувание. В трудностите си проличава силата на човешкия характер, именно благодарение на тях се случва промяната, в друти обстоятелства е по-малко възможна.

Относно последната част от въпроса - да, липсата на пъп е първопричината да се достигне свобода, а нирвана е състояние на край на страданието. За себе си нямам отговор дали изобщо е възможна нирвана, но вместо да се облягам на будизма, ще се доверя на християнството. Цитирам по спомен свят човек, чиято „книга” ми е настолна в трудни житейски ситуации. Спокойствието, съвършенството, се крие в липсата на страст. Постигаш го единствено, когато нито щастието, нито нещастието, могат да те докоснат, да променят ритъма, с който бие сърцето ти. А сърцето на моята Виктория бие учестено през цялата история, както и моето, докато гледам филма. Занимава ме не нирвана, а катарзисът на човешката душа...

...момичето Дария Виткова като Виктория... Снимка: Viktoria Films © Димитър ВарийскиБългарските зрители не са гледали филма, но ако не е тайна, в какво се изразява победата на Виктория?

- Победата на Виктория е победа на любовта. Желанието ми бе да направим филм за любовта, ако щете в библейския смисъл на понятието. В Новия завет агапе е щедра, алтруистична, безусловна любов. Такава е родителската любов, даваща добро на света, по начина, по който се възприема, че Бог обича човечеството, и любовта, която християните (в нашия случай) би трябвало да се стремят да имат едни към други. Не ме занимават толкова истории, които интерпретират любовта между двама души от противоположния (или същия пол), в този филм ме вълнува изначалната, формиращата личността любов. Виктория” е история, която, въпреки че вече има свой живот - филмът е завършен и пътува - продължава дълбоко да ме вълнува. За мен това означава, че съм открила своя тема и се надявам зрителите да се припознаят във филма. Любовта на майката и към майката, или липсата й, е най-важното, определящото в живота ни. Затова Виктория” е победа - любовта е.

Какво победихте с „Виктория”?

- Себе си (донякъде) и превъзмогнах хора, които дълго време ми пречеха да вървя напред. Но случващото се днес не е онова, което ти се случва в дългосрочен план, освен ако не се предадеш и не те затисне. „Виктория” е филм, който се случи бавно, с много изпитания, както лични, така и за хората, с които работя и обичам. Но това, че в трудни моменти отнякъде идваше знак - дори просто под името Виктория - чудодейно помагаше. Давам пример с човек извън екипа, най-близката ми приятелка от Берлин. В средата на миналата година преминаваше през тежки житейски изпитания. Не бяхме говорили подробно, защото страдах от недостиг на време покрай завършването на „Виктория”, затова я поканих на гости в България. Тогава не съобразих, че точно в тези дни завършваме цветните корекции на филма, но тя вече си беше купила билет.

Моята приятелка, немкиня, беше първият чуждестранен зрител на филма и то в зала, в която на голям екран вървеше филма на части, без звук. Реакциите й бяха точни, за мен - обнадеждаващ факт: смя се, плака, реагира сякаш чува и разбира всичко казано, дори музиката (която към този момент дори не беше написана). В кратките паузи обсъждахме проблеми, наваксвахме с тъгата. В деня преди да си замине ме помоли да изгледа Виктория” отново. Пуснах й го, но не гледах с нея, защото за мен щеше да бъде хилядна прожекция. След това бързо излезе, каза, че отива да си купи рокля за премиерата в България, след която ще пуска музика на партито (тя е диджей). Върна се с роклята и реши да ми демонстрира как й стои. Откъсна етикета, погледна го за миг и се разсмя - на него пишеше... Victoria Fashion (седи под компютъра ми в офиса). След заминаването нещата й се подредиха в рамките на седмица. Звучи като стечение на обстоятелствата, както щях да мисля, ако всичко около нас, докато правехме „Виктория” не се случваше именно по този начин. Дълбоко съм убедена, че когато разказваш история от сърце, когато се опитваш да помогнеш на себе си и на другите (в случая с искрен и изстрадан филм), получаваш знаци и помощ от хората и... отгоре.

...девойката Калина Виткова като Виктория... Снимка: Viktoria Films © Димитър ВарийскиМисля, че не само за мен новината за включването на български филм в основния конкурс на „Сънданс” - World Cinema Dramatic Competition - дойде като гръм от ясно небе. За мнозина, фестивалът, чийто президент и създател е Робърт Редфорд (Robert Redford), е един от малкото останали (сред океана от целулоидна комерсия) спасителни острови за КИНОТО. Какво си помислихте, когато разбрахте, че „Виктория” заминава за Парк Сити?

- За нас беше чест да представим „Виктория” именно на този световен форум. „Сънданс” е еманацията на независимото кино, а аз смятам, че точно такова кино правим. Конкретно за мислите ми около поканата - беше рано сутрин, след тежък ден. Отворих очи и веднага си проверих имейла на телефона, което правя постоянно когато съм тревожна. Забелязах имейл от „Сънданс”, но вярна на българския оптимизъм, си помислих, че пишат с отказ за филма. Това, което прочетох, едно изречение от писмото, което беше написано специално до мен (по-късно ги попитах, не беше едно от писмата, които модифицират и разпращат до всички), не просто ме зарадва - направи ме щастлива за стотни от секундата: Our programming team is honored to present the World Premiere of this remarkable film”. След това започнах да звъня, за да съобщя на най-близките си и по някакво странно стечение на обстоятелствата никой не ми вдигна. Имах чувството, че ще се пръсна от несподелена радост. Това, което си помислих, когато „страстта на сърцето” поутихна, бе, че тази покана сбъдва мечтата на герой от филма. Майката на Виктория - Боряна, мечтае да избяга на Запад, именно в Америка, а ние сбъднахме мечтата й. Сбъднахме и неосъществената мечта на моята майка, която е прототип на Боряна... 

Там не спечелихте награда, макар че, според отзивите, филмът ви е заслужавал - така прочетох. В България някои биха казали, че и самото участие в толкова престижен фестивал е награда, но все пак почувствахте ли се разочарована? Задавам ви този въпрос, тъй като у нас битува едно изключително порочно схващане, че когато работиш за някоя институция, например, не би трябвало да имаш особени претенции, а едва ли не трябва да се радваш, че те е ангажирала, защото имала еди-какъв си авторитет... Естествено, във вашия случай, ситуацията е по-различна, но...

- Ако може да се говори за емоция около невзета награда, то тя би била краткотрайно огорчение, което реално не ти принадлежи и нямаш право да изпитваш. То се ражда и изкуствено поддържа по време на съответния фестивал. За „Виктория”, без да преувеличавам, хората, които бяха гледали филма и с които разговаряхме, казваха, че трябва и ще бъде сред наградените. И в „Сънданс”, и в Ротердам имаше buzz, както го наричат, около Виктория”, но въпреки всичко не взехме (материална) награда. Въпросът ви, обаче, ме подсеща за идентична ситуация от 2012 г., когато бяхме селектирани с промото на „Виктория” за Work-in-progress в рамките на фестивала в Сараево. Там отново се говореше, че ще вземем награда, но не стана и бях разочарована. Нашият ко-продуцент, Анка Пую (Anca Puiu) от румънската компания Mandragora, която има цяла зоологическа / ботаническа градина от най-желаните филмови награди: мечки, леопарди, палми и т.н., ме попита, дали в журито има любим мой режисьор, чийто вкус познавам, който е мерило за качество, чието мнение ме интересува, чийто талант почитам. Почувствах се глупаво, нямаше такъв... Това смятам обобщава всички (на)празни емоции. Колегата ми Алехандро (Alejandro Fernández Almendras), който взе голямата награда от „Сънданс” (World Cinema Grand Jury Prize), ми сподели, че това е третият му пълнометражен филм и първата награда в кариерата му...

Големите награди се раздават по друго време, под друга форма и са по-стойностни от петнайсет минути под светлините на прожекторите. Но ако някой ми връчи награда за „Виктория”, ще я приема на драго сърце и ще се усмихвам под гореспоменатите светлини.

Актрисата Ирмена Чичикова като Боряна. Снимка: Viktoria Films © Димитър ВарийскиЗа света на киното наградите са много важен фактор, да не кажем - изключително важен. От тях зависи разпространението, а и не само. Какво е вашето отношение към този „състезателен” момент?

- Не вярвам в състезанието, в частност между филми, а по-генерално погледнато - между произведения на изкуството. Не вярвам в конкуренцията между филми, въпреки че състезателният характер, е важен и всяка награда е добре дошла за свързаните с филма и онези, които са ги подкрепили. Но „състезанието” между филми е като да сравняваш хора - всички имат общи черти, но в същото време са различни по всевъзможни начини. Всеки има достойнства и недостатъци, някои хора ти допадат повече, други по-малко, трети обикваш (дори от пръв поглед), четвърти провокират само негативни емоции. Но как можеш да избереш кой е най-добрият, най-достойният човек? Можеш да посочиш най-добрия, най-достойния според теб, в определен момент от живота ти. Същото важи и за филмите... Награждаването е изцяло субективен процес, а много награди се връчат по политически или други причини, непряко обвързани с качествата на даден филм. Има интереси, в този бизнес играят много пари, има търговия с влияние, приятелства, договорки и други.

Времето е най-добрият съдник, зрителите раздават най-големите награди. Не мога да не призная, че има наградени филми, които са посочени за най-добри наистина заради качествата им, и слава Богу. Според мен, нито за миг не бива да се пренебрегва фактът, че киното е бизнес, от който се хранят много хора, но в цялата тази бизнес среда авторите, които са в основата на създаването на даден филм, са в края на опашката. На техен гръб други напредват в кариерата, печелят известност, внимание и/или пари. Разбира се, че има изключения. В заключение, вярвам, че винаги се случва най-доборото за нас, онова, което ни помага и подтиква да вървим напред.

В началото на март бяха връчени 84-ите награди „Оскар”. Споделяте ли избора на Академията (Academy of Motion Picture Arts and Sciences)? Кои бяха вашите фаворити?

- Гледах връчването на наградите. Смях се по-късно, че прелюдията беше шест пъти по-дълга от самото награждаване. Бих споменала няколко от наградите, с които не бях съгласна (смешно звучи, да). Това, че не отличиха The Act of Killing като най-добър документален филм ме влуди. Дори няма да изброявам художествените му качества, артистичността и изобретателността на филма са безспорни, но той е и социално, политически, морално значим. Занимава се с общочовешка тема, която по никакъв начин не бива да бъде пренебрегвана от съвременното общество - престъплението (за мен срещу човечеството), липсата на усещане за вина при системно извършване на зверства и странното проявление на наказанието. Дори загубих бас, бях убедена, че този филм ще бъде почетен.

Друго, което ме изуми, бяха двете награди на „Гравитация” (Gravity) за звук. В началото на филма има уточняващ надпис, че в Космоса няма как да бъдат доловени звуци - не много оригинално измиване на ръцете. Дизайнът е добър, но изобщо не смятам, че е по-добър от звуковия дизайн на „Вълкът от Уолстрийт” (The Wolf of Wall Street), например. Изобщо, наградите на „Гравитация” ми дойдоха в повече, не дочаках останалите...

Когато Мерил Стрийп (Meryl Streep) е номинирана, винаги смятам, че трябва да й се връчва Оскар, изключителна е. Останалите награди ги познах, до една. С това спечелих 100 лева от друг бас. Никога не трябва да забравяме, че при връчването и на тези награди (може би дори повече от всички останали), има много фактори, освен качествата на номинираните филми и професионалисти, които определят наградите.

Снимачната площадка на „Виктория” - поглед отгоре... Photos: Viktoria Films © Димитър ВарийскиВдъхновението или интуицията - кое е водещо докато снимате?

- При мен вдъхновението е водещо, докато историята се ражда в ума и в сърцето ми. Най-великият момент е началото, когато и ти не знаеш много, когато имаш идеи, будиш се с нещо ново, вървиш по улицата и мечтаеш за историята, която искаш да разкажеш, хрумват ти нови и нови неща постоянно. Това е момент, който обичам искрено и всячески се опитвам да удължа, докато се стигне финала, защото усещането е неповторимо.

Във времето, в което снимам, водеща е по-скоро интуицията, но в съчетание с формиран с години вкус, ясна представа към какъв резултат се стремим и гъвкавост, приспособимост. Искам да ви споделя, извън въпроса, че много се забавлявам на терен. Разбира се, дразня се когато има неуредици и някой не си върши работата според очакванията (за радост няма такива хора в близкото ми обкръжение), но като цяло съм във възторг.

Невъзможно ми е да коментирам филма ви, тъй като не съм го гледал, но от официалните снимки мога да си направя извода, че е събрал в себе си много изкуство. Вашият екип?

Крум Родригес - операторът на филма „Виктория”. Снимка: Viktoria Films © Димитър Варийски- Екипът на „Виктория” е като семейство, офисът на продукцията - като дом. С Крум Родригес, операторът на филма, се шегуваме, че имаме екип от индивидуални артисти - всеки е много добър в това, което прави и всеки си има странностите (луд посвоему, в най-добрия смисъл на думата). Цялата „индивидуална артистичност”, впрегната в едно, доведе до „Виктория”. За Крум подчертавам, че е великолепен оператор, много хора го познават от филми като „Подслон” и „Цветът на хамелеона”. Той е мислещ оператор, не изпълнител, човек, който търси референции и предлага идеи, по фин начин, без натрапване. За мен беше най-естествения избор за оператор на Виктория” и този ми избор се отблагодари стократно с работата му по филма - всички подчертават колко красив е филмът!

Художничката Рин Ямамура е позната с работата си като театрален сценограф и с авторската си книга с илюстрации Азбука на любовта”. С Крум я открихме именно чрез тази книга. Рин е художник с вкус и въображение. Беше много полезна по време на обсъжданията на сценария - за начина, по който се разказва историята, за стила и т.н. За нея Виктория” беше изпитание - това е твърде сложен за дебют филм. Историята се случва в епоха, а ние търсехме определена условност на средата, бягахме от бита. Така се роди и стила, който помежду си наричаме соц-ИКЕА...

Фотографът на филма - Димитър Варийски, дори със затворени очи може да направи забележителна фотография. Има талант да открива и запечатва лица на хора, места и събития. Освен, че е наистина талантлив фотограф, той е много спокоен и усмихнат човек. Димитър Ицков, друг индивидуален артист от екипа, е ненадминат като CGI-артист. Освен това, като останалите, които изброих до момента, е много позитивен човек. За мен това да успееш да се нагодиш към режисьор, да превърнеш фантазията му в реалност, е талант.

Много мога да говоря за монтажиста на филма Александър Етимов. Сашо е изключителен професионалист и човек, когото уважавам и обичам безкрайно. Работата му по този филм е великолепна. Неслучайно той е единственият монтажист, когото мога да посоча като последовател на датската школа в монтажа. Боравеше с много материал (с Крум снимахме по средно 96 минути на ден), трябваше да работи редом с мен (за другите филми е работил предимно сам, а режисьорите са гледали резултата и са правели бележки) близо три месеца, което не е лесно - търпението не е сред моите качествата. Александър е брилянтен професионалист, гледа много филми, знае много за киното, но най-вече, искрено го обича.

Следващият в списъка от индивидуални артисти е Камен Атанасов, звуковият дизайнер на филма. Камен е известен в работата си, без да преувеличавам, в цял свят. Звуците, които е създал за компаниите Hollywood Edge и Saund Ideas се използват, ако не от всички, то от почти всички дизайнери. По време на „Сънданс” говорих със звуковия дизайнер на един израелски филм, който преди да гледа филма ме попита, кой е правил дизайна на „Виктория” и веднага се сети за името му. Камен, също като Сашо Етимов (и всички изброени), е професионалист, който много обича това, което прави и това се долавя, докато гледаш филма. Това исках да ви кажа за част от екипа - имах честта да работя с талантливи, добронамерени и всеотдайни хора.

Светослав Драганов в ролята на Сандо и Ирмена Чичикова - Боряна. Снимка: Viktoria Films © Димитър ВарийскиКакво се случва в българското кино? Думата „финансиране” продължава ли да бъде синоним на „утопия”. Напоследък се преживява бум на тв сериалите, от чиито финални титри, човек разбира, че едва ли страдат от липса на спонсорско обгрижване. От една страна това може би е добре (например, като алтернатива на „избелващите” зрителското съзнание/подсъзнание ориентсапунки), но от друга - смятам, че българските сериали са компромисно ангажирани (дори и политически), преднамерени, често заблуждаващи (има съвсем скорошни примери)... Къде е началото и къде е края на компромисите в киното? Вие и компромисът?

- Сериалите се появиха естественно, имаше ниша, жажда за български сериал, който да притежава адекватни на времето художествени и технически качества. Опитите преди Стъклен дом” бяха неуспешни, от него стартираха всички български сериали (казвам го без особена страст по тях като цяло). На мен лично обаче ми се гледат сериали като „Истински детектив” (True Detectivе), като Досиетата Х” (The X-Files), Приятели” (Friends) и „Туин Пийкс” (Twin Peaks) - различни жанрово, преминали през изпитанието на времето. Дотук със сериалите...

Финансирането не е най-сериозния проблем на българското кино. Дебютният филм на Камен Калев „Източни пиеси”, на който съм изпълнителен продуцент (и е филм, който много харесвам), нямаше държавно финансиране и снимачно беше направен с оскъдни средства. Резултатът не страда от липсата на пари, която съпътства създаването му - има добра история, чудесен главен герой - Христо Христов-Ицето, екип, който всеотдайно се хвърли да помогне на Камен да разкаже историята и резултатът не разочарова, напротив. За мен, „Източни пиеси” е сред най-добрите филми правени от началото на прехода в България, смятам, че ще премине през изпитанието на времето.

Има и филми, които бързо се превърнаха в нарицателни за обратното - правени с високи за България бюджети, те за съжаление не отговориха на вложеното и на очакванията за него. Според мен, има едно нещо, което вече години погубва българското кино - алчността. Дават се пари за филм, а немалка част от тях се „пренасочват” (не ми е ясно как го правят, но екипите не спират да говорят). Определени хора си накупиха вили, апартаменти, коли, качеството им на живот рязко скочи за сметка на филмите. Зрителите не знаят неприятни подробности, но като седнат в киното, виждат колко струва подкрепеният от държавата с немалко средства продукт. Не можеш да излъжеш зрителя и с друго, още по-страшно, колко вълнуваща или искрена е историята. Ние сме нация от хейтъри, прочетете коментарите под няколко статии и ще се откажете да ставате сутрин. Компромиси с качеството не бива да се правят. Първият ще доведе до поредица други компромиси, това е като да се отвори кутията на Пандора. Филмите, според мен, се получават с професионализъм, желание, страст, обич, късмет и всеотдайност (и още сто други неща), правенето им отнема много време, влага се неимоверна енергия, полагат се огромни усилия, затова не бива да си губиш времето и нечии средства, ако не вярваш в крайния резултат или пък си единственият, който вярва в него. Аз си признавам, дори и на много хора да не им допадне Виктория”, в този филм компромиси с качеството не са правени.

Ще се върна отново на първата ми „среща” с „Виктория” - когато разбрах, че режисьор на филма е жена, ви се възхитих искрено. Всъщност, в последните години жените се настаниха с достойнство в стола с надпис DIRECTOR: Джейн Кемпиън (Jane Campion), Мира Наир (Mira Nair), София Копола (Sofia Coppola)... Талант, еманципация... Или - нещо друго?

- Бих искала да добавя имената на Андреа Арнолд (Andrea Arnold) и Джесика Хауснер (Jessica Hausner), има и много други жени в тази професия, които по нищо не отстъпват на мъжете. Не смятам, че режисурата трябва да се разглежда като проявление на еманципация. Ако страстта ви е да ловите риба, ще станете рибар, без да ви занимава какво ще мислят останалите мъже рибари. Ако имате страст и талант за това, ще станете хирург, без да се съобразявате с доминиращия брой мъже хирурзи, същото важи за футбола. Желанието да правиш филми, да разказваш истории, които променят света и го правят по-добър поне за сто минути, не е по никакъв начин обвързано с пола.

Вярвам, че на това желание и на изградените впоследствие умения, трябва да се гледа спокойно и изобщо да не се коментират. Обсъждането на този въпрос възниква, тъй като и до момента финансирането на „женски” филми е по-сложно, като че има по-малко вяра във възможностите на жените, отколкото в тези на мъжете. Същото като отношението към жените шофьори - като е жена, задължително ще е по-лош шофьор. Не вярвам в това, дори мисля, че процентно ще се променят нещата.

Спомен за едно отминало време - за някои все още жив и противоречив... Photos: Viktoria Films © Димитър Варийски„Женски” филм ли е „Виктория”? Трудно ли се разказва една историческа история през погледа на жена?

- По отношение на свършеното и постигнатото не е типично женски филм. Смело твърдя, че много мъже биха се затруднили да направят дебютен филм в епоха, с деца актьори, специални ефекти, архивен материал и куп други усложнения. Неслучайно много т.нар. ветерани ме съветваха да не правя „Виктория” като първи филм, а да започна с камерна история, с филм, който не е с „висока постъновъчна сложност”. Спомням си реплика на колега режисьор, докато се разминавахме на улицата, който ми каза да внимавам с този филм, че всички щели да ме гледат под лупа. Реплика, която и до днес ми е трудно да разгадая, особено предвид съчетанието между „всички” и „лупа” в едно изречение. Представям си огромна лупа и всички (кинаджии, българи, хора?) от другата страна, които ме гледат, но защо ме гледат, така и не разбирам.

Най-важното е да имаш съмишленици, хора, които разбират историята и те подкрепят, които да ти помогнат да я разкажеш по възможно най-добрия начин, този, който й приляга най-добре. „Виктория” е филм режисиран от Майя Виткова, аз съм жена, ако това прави филма женски, нямам нищо против...

От 4 до 12 април „Виктория” ще участва в 21st Titanic Filmfest в Будапеща, а няколко дни по-късно (7-17 април) и в 28th Washington DC International Film Festival, в американската столица Вашингтон. Участията във фестивали - това ли е формулата на успеха за един филм?

- Не може да се говори за формули все още. Българското кино, ако можем да сложим различните филми под един знаменател, е или кино насочено към зрителите, или към международни фестивали. На мен ми се иска „Виктория” да проработи и в двете посоки. Ако се получи, с удоволствие бих споделила опита си. Българските филми, които обиколиха много фестивали и взеха награди, не проработиха в киносалоните, паднаха бързо от екран и не спечелиха от кинопоказа, зрителите не реагираха адекватно на тях. Филмите, които се гледаха от рекорден за България брой зрители, пък почти не пътуваха по фестивали. Уверена съм, че може да се комбинират двете, но трябват сериозна стратегия и немалко средства. Само времето ще покаже.

Филмът „Виктория” е копродукция с Румъния. От български на латиница името на вашата главна героиня се изписва Viktoria с „к” (бел. ред.: така е и на повечето европейски езици, ако това има някакво значение), а на румънски - Victoria с „с”. По време на снимките имахте ли „разминавания” с румънските ви колеги?

- Да, на мен също ми е правило впечатление, че го изписват със „c” - това е защото не изписват оригиналното или английското заглавие, а превод на румънски. Аз съм чувствителна към начина, по който се изписват имената. Толкова често ми бъркат името, изписват го различно, но рядко вярно - Майя, че не се свеня бързо да го подчертавам. Има хора, които нарочно изписват имената погрешно, а други по недоглеждане. „Виктория” се изписва с „k” на английски, за да е различна, като моето собствено име. Освен това така е много по-близо до Виткова, а етимологията на фамилното ми име идва от Виктор - победител.

Румънците не бяха обвързани снимачно с „Виктория”. Това, което ценя високо, бе готовността им да влязат като партньор в проекта. Преди години, за съжаление или за моя радост, ми се е случвало да съм била зависима от някого, някой да бъде „над мен” по отношение на работата ми, да взима решения, които се отнасят до креативния ми процес. Това прекъснах и прекратих категорично, и надявам се, никога да не се повтори. Предпочитам да взимам решенията сама, с помощта и съвета на близки хора и колеги, на семейството, но никой да не е в позицията императивно да ми налага решения. От тази гледна точка, работата ми с Mandragora мога да нарека приятелство, партньорство, за мен е чест, но финалните решения взимам аз.

Ако се върнем малко назад във времето, ще видим, че киното на северните ни съседи има реално силни позиции по големите кинофоруми - достатъчно е да споменем имената на Кристи Пую (Cristi Puiu), с когото работите, на Кристиан Мунджиу (Cristian Mungiu)... Българското кино сякаш има повече локален, но щедър PR, отколкото осезаеми международни успехи. Досещате ли се за някаква причина това да бъде така?

- Съгласна съм. Според мен Кристи Пую е сред десетте най-значими автори на съвремието. Ако четете повече интервюта на успешни млади режисьори, ще забележите, че 90% от тях често посочват Кристи за вдъхновение и пример. Неслучайно неговият филм „Смъртта на господин Лазареску” (The Death of Mr. Lazarescu; 2005) отвори вратата на румънското кино към света. Успехът на Мунджиу може би щеше да има различно проявление, ако не беше Пую. Но при румънците се слува нещо, което при нас е невъзможно. Те си четат сценариите едни на други, дават мнение още преди да се е стигнало до снимки, гледат суровите версии на филмите си. Не твърдя, че живеят задружно като семейство и се обичат като братя, но със сигурност картината е различна от тази в България.

Ние тук нищо не обсъждаме помежду си, всички сме индивидуалисти, всеки си мисли, че е най-добрият, никой не си показва филма на другия преди да е излязъл на екран. После хората отиват на премиерата и ако филмът на другия не се е получил, има особено усещане за ликуване на цялата общност. Ако не беше толкова тъжно, щеше да е смешно. По отношение на пиар-а, потвърждавам. Чела съм за български филми, далеч преди да бъдат започнати, има парадни слова, обещания, дори „заплахи” колко добър ще бъде еди-кой си филм, а в същото време позволяват все повече талантливи хора да не правят български филми. Третият филм на Камен Калев не беше финансиран от държавата, в момента той снима с френски пари и неговият нов филм ще бъде френски. После, ако е успешен, тук ще се бият в гърдите, че бил български.

Докато операторът си почива зад камерата е... Дария Виткова. Просто, Виктория... Снимка: Viktoria Films © Димитър ВарийскиКъсометражният филм „Чест” (Pride) на Павел Веснаков, който спечели в Клермон Феран (Clermont-Ferrand International Short Film Festival; 2014), е направен с германско финансиране, но иначе имаше шум около това, че български филм бил спечелил в Клермон. Мен, дискретно, няколко души ме посъветваха, да не кандидатствам с новия си проект за финансиране, тъй като нямало да ми дадат пари. Двата ни късометражни филма с Крум имат общо 150 международни фестивала и 15 награди, но и двата бяха отрязани от художествената комисия на Изпълнителна агенция „Национален филмов център”. Няма да изброявам други, които правят филмите си без подкрепа, но това е абсурдно. В същото време има редица финансирани български филми, които не виждат бял свят, но авторите им са сякаш абонирани за държавна подкрепа. Накрая ще стане така - тези, които са в най-активна работна възраст, ще правят чужди филми, а другите, които са правили дълги години филми, ще продължат да ги правят и ще са български, богато отразени преди да излязат и бързо забравени след премиерата си.

Кои са кинотворците, от които се възхищавате, учите, вдъхновявате?

- Започнах с Линч, неговото „Диво сърце” (Wild at Heart; 1990) беше причината да се захвана с кино. Рано открих Хичкок, Бунюел, Трюфо, Бергман, Тарковски, Бресон и Уди Алън, Кубрик, Куросава, Скорсезе, Спилбърг. След това се преродих с Джармуш, Казаветес, Озу, братята Коен, всички тях обичам безкрайно. Андреа Арнолд, Звягинцев, Пую - в последните години. Техните гласове не спират да говорят, филмите им живеят и ще живеят, не просто, защото са добри, а защото казват нещо важно. Киното е сред най-могъщите медиуми - то в действителност може да променя съдби.

Прекрасен ли е животът, според Майя Виткова?

- Любимият ми въпрос от този разговор... Прекрасен е, животът е чудо! От първата секунда, в който се ражда - магически, разтърсващ момент, през всекидневната тъга и изпитанията, е невероятно пътешествие. Обичам живота!

Знаете ли, че чешката топманекенка Каролина Куркова (Karolína Kurková)... няма пъп? Но е красива. Виктория - също. Понякога животът, определено има чувство за хумор...

- Не знаех за този случай, изненадахте ме. Прочетох обаче, видях снимки (красива е) и държа да отбележа, че не се е родила така, при нея се е случило след оперативна намеса. Виктория се ражда без пъпна връв, при нея тази т.нар. малформация, липсата на пъп, е по рождение. Всички ние сме доказателство, че животът има чувство за хумор, с проблемите, страховете, комплексите си, често с вида, с действията си, с това, в което постепенно се превръщаме. Опитвам се да бъда по-малко песимист (странно, с годините се превърнах в такъв, а как започна всичко - от напълно противоположно състояние на духа), вярвам, че колкото повече се усмихваме на себе си и на другите, толкова по-добре ще живеем и животът ще бъде по-хубав. А за това, което казвате за Виктория, че е красива - красива е, защото е невинна. Трите актриси в ролята на Виктория - бебето Катерина Ангелова, момичето Дария Виткова и девойката Калина Виткова, са прекрасни.

Обявихте, че българската премиера на „Виктория” ще бъде през есента - как върви подготовката? И за финал: а сега, накъде?

- Българската премиера предвиждаме за есента, живот и здраве. Подготовката върви постепенно, имам много ангажименти около „Виктория”. В момента работя сама, с помощ от семейство и приятели, тъй като вложих всичките си собствени и средствата на компанията си „Виктория Филмс” (Viktoria Films) в завършването и промоцията на филма.

Признавам си - останах изненадана, че, например, нямаше информация за участията на филма на сайта на Министерство на културата, от което „Виктория” е финансирана посредством „Национален филмов център”; че няма интерес от тяхна страна кой е в екипа, какъв е този филм; има ли нужда от допълнителна подкрепа; как биха могли да помогнат за популяризиране на българската култура по света... Може би наивно се надявам това да се промени, но само времето ще покаже…

А сега накъде - само напред, с Божията помощ! Успоредно с пътуванията на и около филма, работя по следващия си проект. Новият ми филм ще се казва Gin Air и е история, която също дълбоко ме вълнува като „Виктория”. Смятам, че темата отново е значима, не ме занимават дребнотемие и култура на гега. Пожелайте ни успех!

Благодаря ви за интервюто! Успех!

Постерът, с който създателите на филма „Виктория” представят българското кино на някои от най-престижните кинофестивали в света. Снимка: © Viktoria Films / Mandragora* * *

Биография:

МАЙЯ ВИТКОВА (MAYA VITKOVA) е родена през 1978 г. в София. През 2001 г. завършва Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов” с магистърска степен по режисура. До 2006 г. работи като асистент-режисьор и кастинг-режисьор за над 20 филмови и телевизионни продукции, сред които и New Europe: Eastern Delight (2007) на Майкъл Пейлин (Michael Palin) от легендарните „Монти Пайтън” (Monty Python).

През 2008 г. Майя Виткова е изпълнителен продуцент на независимата продукция „Източни пиеси” (Eastern Plays) на режисьора Камен Калев (Kamen Kalev), която е отличена с над 10 награди от фестивали в Токио, Братислава, Варшава, София и т.н.

В началото на 2009 г., режисьорката, която е и сценарист, и продуцент, основава независимата компания Viktoria Films.

През 2006 година Майя Виткова, заедно със Светослав Драганов, е режисьор на 27-минутния документален филм „Майки и дъщери” (Mothers And Daughters; 2006), който е представен в рамките на 10-я Международен Филм Фест (10th Sofia International Film Festival), откъдето получава наградата на Kodak.

Дебютът си в късометражното кино режисьорката прави със „Станка се прибира вкъщи” (Stanka Goes Home; 2010), чиято премиера е по време на 49th Cannes Critic’s Week. Лентата, чийто сценарист е известният румънски режисьор Раду Жуде (Radu Jude), има отличия от 38th Huesca Film Festival и 3rd Bueu International Shortfilm Festival (Испания) - двата в Испания, от 16th Sarajevo Film Festival, 14th Ismailia International Film Festival for Documentary and Short Films в Египет, 5th Athens International Short Film Festival, 4th Oblo Film Festival [OFF] в Швейцария, 8th Naoussa International Film Festival в Гърция, и др. Още в първата година след неговото създаване, филмът, заснет от оператора Крум Родригес, участва в над 60 фестивала, показан по кината в Германия и е откупен за телевизионно разпространение. През 2011 г. Майя Виткова режисира „Моят уморен баща” (My Tired Father; 2011), чиято световна премиера е на 17th CFC Worldwide Short Film Festival в Торонто (Канада). Световен разпространител на „Станка се прибира вкъщи” и „Моят уморен баща” е компанията KurzFilmAgentur от Хамбург, Германия.

В края на 2013 г. завършва първия си игрален филм - „Виктория” (информация - в IMDb.com).
Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Вторник, 26 Август 2014г. 10:40ч.
 

КИНО

ЛИТЕРАТУРА

МУЗИКА

ТЕАТЪР

ДРУГИ