Jun 26
ПРОФ. РУМЯНА КОНЕВА: Първата световна война е първият мащабен провал на нова Европа PDF Печат Е-поща
Автор: Марио Николов   
Неделя, 27 Юли 2014г. 21:41ч.

Проф. Румяна Конева е известен български историк-културовед. От ноември 2013 г. тя е директор на БКИ Дом „Витгенщайн” във Виена. Снимка: © Личен архивНе национализмът трябва да е катализатор на основните исторически процеси, а знанието, и още повече неговото осмисляне, казва директорката на Българския културен институт Дом „Витгенщайн” в австрийската столица.

ВИЕНА. Преди няколко дни Министерство на културата на Република България награди изтъкнати музикални дейци, директори на музеи, културни институти, организации и фондации, допринесли за популяризирането на личността и делото на големия оперен певец Борис Христов (Boris Hristov; 1914-1993) у нас и в чужбина по повод 100-годишнината от рождението му. Със златен медал „Борис Христов” беше удостоена и проф. хонорис кауза доц. д-р Румяна Конева (Prof. h.c. Dr. habil. Rumjana Koneva), директор на Българския културен институт (БКИ) „Дом Витгенщайн” (Haus Wittgenstein) във Виена, за организираната от нея едноседмична програма на културния институт, посветена на юбилея.

Сайтът за изкуство и култура artnovini.com, който от създаването си през юни 2011 г. работи изключително активно с БКИ във Виена, предлага на вашето внимание интервю с г-жа Конева, която е известен български историк-културовед, повод за което са освен тази престижна награда и приключването на нейния първи „сезон” като директор на Дом „Витгенщайн” (бел. ред.: проф. Конева встъпи в тази длъжност на 28 ноември 2013 г., след успешен конкурс в Министерство на културата), но и 100-годишнината от началото на Първата световна война (1914-1918), която светът ще отбележи на 28 юли 2014 г.

* * *

Престолонаследникът на Австро-унгарската империя Франц Фердинанд със своята съпруга София фон Хохенберг излизат от сараевското кметство минути преди покушението срещу тях. Снимка: Europeana 1914-1918Госпожо Конева, на 28 юли светът ще отбележи 100-годишнината от избухването на Първата световна война, формален повод за която е атентатът в Сараево от 28 юни 1914 г. Тогава босненският студент Гаврило Принцип (1894–1918) стреля смъртоносно в ерцхерцога и престолонаследник на Австро-унгарската империя Франц Фердинад (Franz Ferdinand von Österreich-Este; 1863-1914) и в неговата съпруга херцогиня София фон Хохенберг (Sophie Chotek von Chotkowa; 1868-1914). Днес, век по-късно, има ли принципно нови тълкувания по темата за тази война или просто ще отбележим поредната печална годишнина от историята на човечеството?

- Тълкувания различни е имало през различните исторически етапи, от различните „потърпевши”, от различните мировъззренчески групи, от различните поколения, които живяха през изминалия век. Още със самото обявяване на войната, светът стана свидетел на разновидов възглед относно начина на решаване на конфликтите. И то при всички воюващи. И всеки със своите „основателни” причини. Но най-вече - национално мотивирани. Дали убийството на Австро-унгарския престолонаследник е повод, не е най-важното. Ясно е едно, големите империи в Европа не можеха да съществуват вече по този начин. И то за сметка на зависимостта на други народи.

Нека си припомним, че пак от юни до юли, само че през 1878 г. се решаваше съдбата и на една друга бивша империя - Османската. Берлинските решения целяха да спасят по-нататъшните „европейски” прегрупирания, но народите искаха основателно своята независимост и право да определят собствената си съдба, доколкото това, естествено, е възможно в установените международни договорености. И донякъде е основателно твърдението, че решенията от Берлинския конгрес предопределят и тази „европейска” настървеност от лятото и есента на 1914 г.

В много изследвания днес се прокрадва твърдението, че Австро-Унгария е била далеч от идеята за война след атентата над Франц Фердинанд и че самият Франц Йозеф (Franz Joseph I.; 1830-1916,) е мислел, че само ще „сплаши” атентаторите. Още повече, че славянофилството на престолонаследника не е било за никого тайна.

Тази война, в началото се е наричала „Европейска”, после става „Голямата война”, и чак сетне се определя като Първа световна война. Днес, век по-късно, от центъра на Европа, където избухна пожара и където сега имаме нови европейски ценности, бих казала, че тази „европейска” война е Първият мащабен европейски провал. През ноември 1918 г. няма победители и победени, защото е победена душевността от двете страни на фронта.

Смъртоносните изстрели на босненския студент от сръбски произход Гаврило Принцип, които формално запалиха Първата световна война (1914-1918). Снимка: в. La Domenica del Corriere (5-12 юли 1914 г.)След Сараевския атентат, мнозина в Европа се надяват, че противоречията между Великите сили ще бъдат решени по пътя на дипломацията, но - уви! От края на юли 1914 г. до 11 ноември 1918 г., във войната загиват 20 милиона души. Въобще, тази война, която според мнозина е „парадоксална”, наистина ли е била неизбежна?

- Според мен всяка война е парадоксална по своему. Кой се е надявал на дипломатически решения, не знам. По-скоро научната ми и житейска интуиция ми подсказват за имитация на дипломация. Всички знаем, колко мощно и мащабно е било въоръжаването на армиите и че производството на оръжие е било една от най-успешните индустрии. Въобще, в началото на XX в. Европа се развива много ускорено - от сецесиона до първите военни самолети...

Когато през 1913 г. в Одрин, българите първи използват самолета с военни цели (Балканските войни), цяла Европа изпада във възторг. Лайпцигският илюстрован вестник Illustrirte Zeitung Leipzig пише с голяма възхита за българския подвиг. Когато преди повече от 10 години оповестих и онагледих в една своя книга това, и аз се гордеех донякъде. Не можем, обаче, да подминем печалния факт, че наравно с този полет и в буквалния, и в преносния смисъл, човечеството се сгромолясва. И днес в много отношения е така.

Припомняте, че са загинали повече от 20 милиона души. Като умножим тази цифра по членовете на семействата, можете ли да си представите само от първо поколение колко пострадали има? Да не говорим за възпроизвеждащата се историческа памет.

И отново към вашия въпрос за неизбежността. Неизбежна е, когато всеки е мислел за „своята правда”, за „своето достойнство”, за „своите основания”, които в повечето случаи са изкривени. Каква омраза само се е ширела от двете страни на фронта? Как така изведнъж се появява? Някой явно целенасочено и съзнателно я е подготвял. А друг пък умело използвал...

Австрийците имат своя герой от войната - Карл Краус (Karl Kraus; 1874-1936), който написа „Последните дни на човечеството” (Die letzten Tage der Menschheit; 1915-1922), книга, която формулира невероятни човеколюбиви тези, ненадминати в много отношения оттогава гражданска смелост и доблест. Но те имаха и Алис Шалек (Alice Schalek, a.k.a. Paul Michaely; 1874-1956) - възторжена от бойния подвиг фоторепортерка. Въпросът е, кой от двамата е имал повече поддръжници по време на самата война? И тук ще се предпазя от категорични твърдения, защото няма да са в полза на човешкото в човека от онези години.

Тази епидемия на омразата обхваща всички народи. И пак в Австрия излезе една от първите научни книги, показваща продуктите от лабораторията, в която се синтезира вируса на пропагандата по време на Първата световна война. Ще припомня заглавието й: „Всеки изстрел - един руснак, всеки удар - един французин” (Виена, 1983) (Jeder Schuß ein Ruß, jeder Stoß ein Franzos. Literarische und graphische Kriegspropaganda in Deutschland und Österreich 1914-1918; Wien, 1983). И авторите й: Ханс Вайгел (Hans Weigel), Валтер Лукан (Walter Lukan), Макс Пайфус (Max D. Peyfuss).

Монографията „Лайпциг за българите или какво разказва Illustrirte Zeitung Leipzig”. Снимка: Личен архивТемата за войните и България отдавна е обект на вашите изследвания. Равносметката за страната ни от Първата световна война е втора национална катастрофа. С решението си за участие във военните действия правителството на иначе високообразования либерал Васил Радославов (1854-1929) не изтегля ли „късата клечка”? Тази орисия продължава да ни преследва и след това. Защо се получава така? Народопсихология, слаби и недалновидни политици, късмет, геополитика...

- Ние все се оправдаваме с този трафарет за „късата клечка”. „Късата клечка” изтегля този, който априорно държи две или повече „клечки”. Когато си морално устойчив и принципен, не се нагаждаш към една или друга конюнктура, не избираш един или друг угоднически път, не захвърляш брутално изгражданото с години, щом уж сметнеш, че вече не ти носи полза, а се бориш за него, дори и да ти коства моментни колебания с оглед доброто ти и удобно бъдеще. Не отричам, разбира се, дипломацията, когато трябва да се проявява гъвкавост. Тя е мощен лост в отстояването на позиции. С мъдрост и политическа култура може не само да се „остиска” „дългата клечка”, но и да се превърне тя в жезъл. Стига да има подготвени хора да разберат това.

Правилна е била първоначалната позиция за ненамеса на българите във войната. Но после пак някой хазартно е посегнал към „клечките”. А и присъединяването ни към Тройния съюз е било повече от логично, макар и погрешно. Знаем, че Васил Радославов е свързан и с Австро-Унгария (още 1878 г. записва право във Виенския университет), и с Германия. Има съвпадение във външнополитическата нагласа и при монархическия институт, и в министерския съвет.

А дали е народопсихология, недалновидност политическа, късмет или геополитика, не знам. Може би от всичко по доза, но не съвсем. По-скоро е френия в широкия смисъл на думата. Не може да си почернил народа си през 1913 г., да си пропилял надеждите му, и отново да го залъгваш с идеали. Българите повярваха на управниците в най-сакралните си мечти, а управниците от своя страна, от маниакалност за непогрешимост, им издадоха тежки присъди. Предадоха ги и ги изоставиха по бойните полета. Това стана и през Първата световна война. Слава Богу!, и други държави се изложиха, не бяхме единствени.

Не е необходима кой знае каква далновидност и образованост за да съзреш, че зад привидната съблазън, в повечето случаи се таи дяволски замисъл. И е въпрос на прозорливост да го предусетиш. Европейските управници се подадоха на изкушението през 1914 г.

Освен военно-политическите и икономически аспекти на Първата световна война, изключително интересни са и културологичните процеси, които протичат по същото време, а и след това. Работите задълбочено и по тази тема - какви са основните ви изводи?

- Темата за културата по време на войните 1912-1918 г. беше докторската ми работа, която защитих през 1985 г. Близо десет години нито едно издателство не се наемаше да я издаде, защото всички папагалски преповтаряха шаблонизирана фраза, че „когато оръдията стрелят музите мълчат”. Напротив, войната задържа едни културни процеси, но стимулира други.

Специално за България, взаимоотношението между културата и войната е по-специфично, то е продължение на взаимовръзката: национална революция война. Защото всички знаем, че българите участваха в тази война с ентусиазъм, защото вярваха, че се бият заради завещани им от Възраждането повели.

Български войници от времето на Балканската война (1912-1913). Снимка: © Архив на artnovini.comБалканските войни породиха едно неизвестно дотогава или поне не в такава степен разгърнато явление като „културния оптимизъм”. В „мирната пауза” 1913-1915 г. българите стиснаха зъби от нанесената дълбока рана и започнаха да изграждат нови културни мостове, видяха в културата спасение за преодоляване на травмите от войната. Сходен процес се наблюдава и след втората национална катастрофа, резултат от Първата световна война.

Когато оповестих дисертацията ми в книга, я озаглавих „Голямата среща на българския народ” (Акад. издателство „Проф. Марин Дринов”; 1995). Мнозина не можаха да разберат за каква среща става въпрос и ме питаха кой, къде и кога се среща. Става въпрос за срещата на нашия народ със самия себе си. А тя наистина е голяма. Дано не е била и последна. Защото срещата със самия себе си е много достойно нещо. Жалко, че в повечето случаи се осъществява в екстремни ситуации, каквато е в случая войната.

Силно впечатление прави поведението на интелигенцията ни. Още в Балканските войни именно интелектуалци се заемат да изготвят списък с изявени личности, които да бъдат изтеглени в тила, за да се запази интелектуалния потенциал на нацията. Много отрицатели на войната като средство за решаване на конфликтите, след обявяването й дружно и солидарно се включват в „националното дело”. Благотворителността по фронтовете е също впечатляваща. Театрални групи доброволно обикалят сред войнишките биваци, за да подкрепят обикновения войник и да влеят малко топлина в душите на мръзнещите, изправени пред болести и смърт български войни...

По време на Първата световна война се създава и Културно отделение към Щаба на действащата армия. Подробно съм разгледала дейността на тази първа по рода си военна културна институция. Тя е учредена по подобие на австрийската Kriegspressequartiеr. Въпреки че тази институция е пропагандна, учените, писателите, художниците, музикантите, привлечени към нея, всячески са се стремели да ограничат пагубните въздействия на войната върху културата и то със средствата на самата култура.

Макар губеща в този конфликт и въпреки тежката конюнктура в страната ни, в годините на войната и след нея, българските интелектуалци създават впечатляващи образци на изкуството, културата, философията... Кои постижения, според вас, ни правят разпознаваеми в европейския, защо не и в световния, калейдоскоп от нови концепции, които логично следват подобни катаклизми?

- Всяка една война ражда и високи образци в културата и в „антикултурата” - площадна пропаганда, сееща ненавист към противника. Още по-циничното тук е, че довчерашен приятел веднага е клеймосан като враг. Още по-страшно, настройват се хора, нямащи нищо общо с тази съзнателно създавана вражда, в угода на шепа управници.

За чест на българската култура още по времето на войната бяха създадени редица пацифистични произведения. Само разказите на Йордан Йовков (1880-1937) да вземем, е достатъчно да разберем хуманизма на българския творец. Или пък художниците, организирани към споменатото Културно отделение към ЩДА, които престават да рисуват бойния подвиг на войниците, а се насочват към пейзажи от освободените територии.

Началникът на Културното отделение проф. Иван Шишманов (1862-1928) още през февруари 1917 г. учредява Съюза на българските учени, писатели и художници. Това е първият обединен творчески съюз у нас и той явно цели една нова философия в организацията на културната политика – единността. Основната цел е била да се разпространяват научни и културни постижения на българите в чужбина. Той не е жалел сили да работи с мирни средства за българското отстояване.

Тази негова убеденост го извежда след Първата световна война до множество нови научно-теоретични и философско-политичски възгледи, които го изпращат на Първия паневропейски конгрес във Виена през 1926 г. - първият мощен протест на големите мъже срещу сътвореното във войната. И те предлагат новата европейска перспектива. Шишманов е сред ръководителите на това движение. Ето още една проява на културния оптимизъм. Наред с много други теории и идеологии, Първата световна война ражда и институционално организираната европейска идея като противовес на противопоставянето. За мащабните предложения на Иван Шишманов вече отдавна съм говорила. Ще спомена само, че в негово лице българите излизат от „европейската война” с оформящо се европейско съзнание.

Френският писател Анри Барбюс (Henri Barbusse; 1873-1935) казва: „Войната ще се повтаря дотогава, докато изходът от нея се решава от тези, които НЕ умират по бойните полета”. Смятате ли, че светът си извади поука от големите войни на ХХ в. - Първата, Втората и Студената?

- Светът неминуемо си е извадил поука. Вижте само колко активно сега се отбелязва тази годишнина. И то, все в посока на хуманизма. В Essl Museum (бел. ред.: музеят се намира в градчето Клостернойбург, близо до Виена), беше открита невероятна изложба на художничката Дебора Зенгл (Deborah Sengl) по произведението на Карл Краус „Последните дни на човечеството”. Същата драматична творба вдъхнови и едноименния спектакъл в пет действия, който през пролетта постави виенският Volkstheater.

Догодина пък светът ще отбележи годишнината от края на Втората световна война (1939-1945) и още отсега мнозина се подготвят активно и за това събитие. Макар че, понякога, юбилейщините са изкривена форма на културна памет заради кампанийни елементи, обслужващи разни ентусиасти или търсачи на популярност, няма по-ефективен начин от този всеобхватен културно-медиен подход, за да бъдат предотвратени бъдещи военнолюбиви психози. И много се радвам, че младите хора демонстрират открито своя пацифизъм и обичат мира.

Те не познават и онова безсмислено противопоставяне по време на Студената война, когато в мирни условия хората бяха надъхвани един срещу друг в името на интернационалната любов.

В последните години се наблюдава - макар и с колеблива амплитуда - възраждане на национализма (примери - много). Само да припомним, че сараевският атентатор е бил член на националистическата формация „Млада Босна” и e вербуван от крайната „Черна ръка” (Crna ruka), а една от основните причини за Втората световна война е националсоциализмът... Днес, светът е силно глобализиран, но все пак, перспективите пред този феномен, освен утопични, са и изключително деструктивни. Можем ли да твърдим (със съжаление), че национализмът е катализатор на основни исторически процеси?

- От научна гледна точка национализмът е изпълнил своята позитивна роля по времето на създаването на нациите и тяхното себеотстояване. После нездравият национализъм доведе до всички тези войни. Според мен, днес, фанатизмът е присъщ на малка група от хора, повечето неосъществени или с някакъв комплекс за малоценност. Образоваността ще помогне да се преодолеят национализмите. Високообразованите хора говорят на друг език и се разбират прекрасно. Това ги прави и истински патриоти, защото представят нациите си по достойнство. Това трябва да ни ръководи в патриотизма. Няма нищо лошо в това да се гордееш с произхода си, стига да го защитаваш всекидневно и според скоростта, с която се движат съвременниците ти.

А за другите, часовникът е спрял някъде в миналия век и това времево несъответствие може да създаде напрежения. Така че, не национализмът трябва да е катализатор на основните исторически процеси, а знанието, и още повече неговото осмисляне.

Проф. Конева е водещ изследовател на живота и дейността на големия български учен проф. Иван Шишманов. Снимка: © ИК „Гутенберг”Въпреки че историята е наука, изучаваща миналото, според вас, каква е посоката, в която върви цивилизацията ни? Как си представяте света през 2050 г., например?

- Повече от 25 години работя с млади хора. Наблюдавам тяхното развитие. И смело мога да твърдя, че ако между моето поколение и това на моите родители разликата не е особено голяма, то между нас и следващото поколение има бездна. Сигурно още по-голяма ще е последващата пропаст. Но тази дистанция не е непременно „разрушителна”. С респект гледам на техническите умения на младите и си спомням каква мъка беше при нас по „труд и техника” да ковем разни предмети и да ги обработваме на менгеметата... А по математика, пособията, които използвахме, днес са антикварна ценност...

Страхотно изобретение са и компютърът, и интернет, и Google, и Skype. И това, че за секунда можеш да се свържеш с всеки, да направиш нужната справка, да получиш най-общи знания - това не е само глобализация, а огромно завоевание. Е, разбира се, за по-задълбочени знания без библиотеки и архиви няма да се справим. Винаги ще се различават тези, които докосват книгата, от тези, които я слушат. Защото и това, уви, ни дебне.

Не съм фантазьорка по принцип, но в сферата на шегата, няма да се противя, предвид на възрастта ми, през 2050 г. човечеството да се телепортира безпроблемно, а и да се изобрети онзи принтер, който ще отразява направо мислите. И, естествено, медицината да е направила нужните открития, които да възпрепятстват ужасяващото стареене на мозъка.

И от хипотезите, да се върнем към реалността. Малко повече от половин година сте директор на Българския културен институт (БКИ) Дом „Витгенщайн” във Виена. Обикновено равносметките са скучно нещо, но през последните няколко месеца едва ли ви е било скучно на тази длъжност...

- Никак даже ни ми беше скучно. За кратки срокове трябваше да овладея нови материи, да се срещна с нови хора, с техните изградени стереотипи и да се опитам да се впиша в институция с 40-годишна история, каквато е БКИ „Дом Витгенщайн”.

Далеч съм от суетата на ръководител, по-скоро се стремя бързо да довърша някои свързани с динамиката на новото време задължителни „визитки”. С моя екип, а и най-вече с Ваша помощ, изготвихме нов графичен дизайн на програмата, която разпращаме в началото на всеки месец; през август ще стартира и новата ни интернет страница; в момента обновяваме изцяло някои занемарени помещения на първия етаж, където всекидневно минават посетители и едва ли ще коментират гласно, но достатъчно е да си помислят за нас, че наред с прекрасните ни изложби, има врати зад които, както се изразяват младите, соца напомня за себе си. Но посетителите не свързват тези констатации с миналото, а с България и българите. Затова целта ми е да направим, според възможностите, Дом „Витгенщайн” по-уютен и приветлив.

Проф. Конева (в средата) по време от официалното връчване на наградите „Борис Христов” в Министерство на културата. Снимка: Личен архивПодготвяме и софтуер за библиотеката. Притежаваме невероятно богата сбирка. Жалко ще е тя да стои неподредена, прашасала и достъпът до нея да не е улеснен. Тук, във Виена, има много българи. Защо да не използавт и по-съвременни методи за информация?

За културната програма няма да давам аз оценка. Стремя се да запазя всичко положително, изградено като концепция и установено като ползотворна традиция. Имам няколко нови идеи, времето ще покаже доколко сполучливи са били те. Ще споделя само, че едноседмичната програма, посветена на 100-годишнината от рождението на Борис Христов, бе забелязана и отличена от Министерство на културата със златен медал на името големия оперен певец. Това е голямо признание за екипа и за всички, които работиха за този юбилей. На първо място - тенорът Божидар Николов, проф. Петер Дусек (Prof. h.c. Dr. Peter Dusek), останалите прекрасни изпълнители, които пяха безвъзмездно и с голямо професионално майсторство... Имената им огласихме във всички програми, достойни следовници на българския оперен колос.

На 16 януари т.г., когато представихте програмата си като директор на БКИ, присъстващите бяха впечатлени от една снимка, която използвахте в мултимедията - широко отворените врати на Дом „Витгенщайн”. През 2014 г. мотото на института е: „Култура без стени” (Kultur ohne Mauer). Освен исторически повод - 25 години от падането на Берлинската стена, този слоган е и ясна метафора...

- Да, така е. Прекрасно съвпадение на един нов старт с четвърт век „култури без стени”. Метафората сама си дойде, защото дългогодишните ми убеждения са били винаги свързани с това, всеки да е свободен да представи себе си - само тогава идва истинската оценка. Винаги съм ненавиждала цензурата и съм страдала, когато някого несправедливо премълчават. Виждала съм случки в живота си, когато представят нечий филм или изложба, а за автора дори не споменават. Не бих допуснала да излагам България по подобен начин. Уважавам достойнството на всеки български автор и творец и ще се опитам да окажа най-сърдечното и заслужено гостоприемство. А публиката е най-добрият оценител...

Що се отнася до 25-годишнината от падането на Берлинската стена, то мисля, че си струва да посветиш цяла година на това събитие. Ние, нашето поколение, си го спомняме. И колко бързо разбрахме, че стените, макар и железни, в областта на културата са били ако не бутафорни, то поне от стиропор. Само тези, за които новата скорост се оказа висока, се оправдават със стените и техните, иначе, несъмнени поражения.

Затова си струва да отбележим този знаменателен факт през ноември. Надявам се да успеем, да бъде и интересно, и съвременно.

А отворените стени са и за всички поколения. Много бях изненадана от големия брой млади хора, които посетиха прожекцията на Love.net, въпреки че филмът беше насочен повече към поколението над 50-те и третира предимно въпросите на кризата на средната възраст, на техните родители. Явно, публиката тук има различни интереси и трябва да се стремим да оправдаем очакванията...

Не на последно място, естествено, са важни и контактите с австрийците и другите чужденци. Сътрудничим си с останалите културни институти и имахме няколко съвместни изяви. Подготвяме и други, но предпочитам да не ги огласявам предварително.

Силно се надявам още от есента да влезем в културната палитра на Виена по-категорично. Не е лесно в столицата на европейската култура, където всяка вечер се случват стотици културни събития, да се бориш за представянето и достойната защита на българската култура. Но си струва!

Благодаря ви за интервюто!

* * *

Проф. Конева (в средата) по време от официалното връчване на наградите „Борис Христов” в Министерство на културата. Снимка: Личен архивБиография:

РУМЯНА КОНЕВА е родена на 10 октомври 1956 г. в София. През 1980 г. се дипломира като „Магистър по културознание” в Лайпцигския университет. От 1982 до 1985 г. е аспирант в Института по история на Българската академия на науките (БАН). През 1985 г. защитава дисертация на тема „Културна политика на българската държава през периода 1912-1918 г.” и получава титлата „кандидат на историческите науки” (PhD). Работила е като проучвател, научен сътрудник и старши научен сътрудник (доцент) в Института по история към БАН. От есента на 2013 г. е удостоена със званието почетен професор (Prof. h.c. Dr.) за изследването и разпространението на миротворството на проф. Иван Шишманов и на неговото участие в Паневропейското движение.

Специализирала е в Мюнхен (1988, 1991, 1997) - в Института за Източна и Югоизточна Европа, а темите, по които работи са „Теоретични проблеми на връзките култура - война”, „Немско-български културни взаимоотношения” и „България в немския периодичен печат”; Австрийско-български културни взаимоотношения 1878-1918 г. през 1989 и 2006 г. във Виена; 2002 г. в Букурещ; 2003 в Лайпциг и Белград;

Проф. Конева е участвала в няколко научни проекта, финансирани от международни и български организации: във Фрайбург (2007-2010) тя изследва темите „Иван Шишманов във Фрайбург” и „Българите във Фрайбург” - проект на Славянския семинар при Albert-Ludwigs-Universität Freiburg; в София - „Балканите и Европа - трансформационни, модернизационни и интеграционни процеси (ХVІІІ - ХХІ в.)”, „Европейската интеграция, Паневропейския проект и балканската взаимност в първата половина на ХХ в.”, „България по пътя на модернизма” и т.н. Водила е лекционни курсове във Фрайбургския университет (на немски език), в Югозападния университет в Благоевград, в Нов български университет и във Варненския свободен университет, в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 3 самостоятелни монографии, на голяма част от Дяла за култура в том 9. На Многотомната история на България, над 70 научни статии, множества научни доклади, рецензии, участвала е в десетки международни научни конференции, много от тях в Германия, и пр.

По време на преподавателската си работа във Фрайбург, Румяна Конева открива, че през 20-те години на ХХ в., в града е живял големият български учен, общественик и радетел на европейската солидарност - проф. Иван Шишманов. В архива му тя издирва неговите лекции, чиято тема е „Светът на славяните”, и които той изнася през 1923 г. по покана на тогавашното ръководство Фрайбургския университет.

По инициатива на проф. Конева и със съдействието на Елизабет Шоре (Prof. Dr. Elisabeth Cheauré), преподавателка по славистика в същата Alma Mater, на 8 декември 2010 г., върху фасадата на Славянския семинар, тържествено е открита паметна плоча на проф. Иван Шишманов - първата, с която германска институция почита български интелектуалец. Към инициативата са привлечени още Фрайбургският университет, Немско-българския форум, Немско-българското дружество за поощравяне на приятелството между Германия и България в Берлин и Дружеството за Югоизточна Европа.

Сега, Конева и Шоре, подготвят издаването на лекциите на именития учен, а мечтата им е един ден фрайбургските студенти-слависти да се подготвят по лекциите на Шишманов.

По повод дейността на проф. Шишманов в Германия и в Австрия, Румяна Конева написва книгата „Иван Шишманов и Обединена Европа” (2012; ИК „Гутенберг”), а заедно с журналиста Бойко Василев, водещ на предаването „Панорама” на БНТ 1, заснемат документалния филм „Преди началото” (2012) по повод 150-годишнината от рождението на Шишманов. По този повод тя изготвя и документална изложба, която озаглавява „България в Европа”. Художник е Орлин Атанасов, а тя е автор на концепцията, текста и подбора на архивните материали, повечето от които се показват за първи път. През юбилейната и през следващите години, изложбата е представена в Народното събрание в София, В Софийския университет, в БАН, в Народния театър, в Страсбург, във Фрайбург, в Йена, в Берлин и в още редица европейски градове.

Областите на научните интереси на проф. Конева са историята на българската култура и културните институции от 1878 до 1944 г.; теорията на културата и институциите; немско-български и австрийско-български културни отношения; история на народността; теоретичните аспекти на взаимовръзката между културата и войната, юбилеите като културен феномен; Паневропа, Балканите и България, и т.н.

От ноември 2013 г. проф. Румяна Конева е директор на БКИ Дом „Витгенщайн” във Виена.

Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Понеделник, 28 Юли 2014г. 12:13ч.
 

КИНО

ЛИТЕРАТУРА

МУЗИКА

ТЕАТЪР

ДРУГИ