Jun 18
Писателят Владимир Луков: „Истинската духовна награда получаваме в сътворените от нас дела и творби” PDF Печат Е-поща
Автор: Марио Николов   
Четвъртък, 07 Юни 2018г. 21:01ч.

Произведения на писателя Владимир Луков са включени в редица поетични сборници и антологии, а негови стихотворения са публикувани в македонски, испански и френски литературни списания. Снимка: © Личен архив на автораЛичният стил и личното творческо майсторство са онези неща, чрез които можем да оценим авторския принос в развитието и утвърждаването на съответната народностна култура и национална идентичност, казва известният български автор.

- В ДНИТЕ около 24 май т.г. бяхте отличен с Почетния знак на Министерството на културата „Златен век - печат на Цар Симеон Велики - сребърен”, с грамота за принос в развитието и утвърждаването на българската култура и национална идентичност. Сравнително висока държавна награда...

- Преценено е, че я заслужавам. А преценката - щом е от Министерството на културата (МК) - няма как да не е експертна. Там със сигурност работят талантливи в областта на културата хора. Благодарих им за награждаването - на тях и на министър Боил Банов.

Какво точно, според вас, са сложили на везните си от МК при взимането на това решение?

- Награден съм като писател. Това ще рече, че са оценявали цялостното ми писателско творчество: поезия, белетристика, есеистика и публицистика. Проличава, че това е така и в цялостния смисъл на текста, написан в грамотата. При това в него се виждат и две взаимно свързани страни: „принос в развитието на българската култура” и „принос в утвърждаването на българската култура и национална идентичност”.

Следователно, оценявано е не само цялостното ми писателско творчество - качеството, висотата му, но и делата, труда ми, свързан с утвърждаването на българската култура и национална идентичност. С други думи казано, оценявана е и редакторската ми дейност.

Известно е, впрочем, че от 2005 г. съм редактор и модератор на сайта на Съюза на свободните писатели (ССП). Чрез безвъзмездната си редакторска дейност, в същия сайт утвърждавам и до днес творчеството не само доказани български поети и писатели, но и на такива, които сам съм откривал през годините, окриляйки същевременно и тяхното израстване като творци. Представям в него и чуждестранни поети и писатели.

Оставям настрана това, че няма нищо в същия сайт (включен в Проект на Берлинската библиотека за изследване на славянските култури), което чисто технически да не е извършено от мен.

Освен това от Министерството на културата вероятно са взели предвид и това, че аз съм един от съставителите на националните литературни антологии, които ССП периодично издава. Дейността ми по съставянето и редактирането на тези антологии (както и на другите съставители) е също безвъзмездна и е всъщност чист принос в развитието утвърждаването на българската култура. Чист принос в това отношение е и редакторската ми дейност в сайта на съюза.

Ако пък са взели пред вид и 45-годишната ми дейност в областта на българското образование (където също имам творчески постижения и награди), то решението им да ме предложат на министъра за награждаване става ясно...

Момент от тазгодишната церемония по връчването на наградите на Министерство на културата по повод 24 май. Снимка: © Личен архив на автораЯвно е, че от МК са оценявали преди всичко качеството и висотата на писателското ви творчество, но как и по какви критерии, според вас, е оценяван в него приноса ви в утвърждаването на националната ни идентичност? Възможни ли са и има ли изобщо такива критерии?

- Смятам, че има. Но те, мисля, повече се чувстват и виждат в нечие лично художествено творчество, отколкото е възможно същите да се прилагат външно като научно установени мерки и понятия за оценка на ония художествени аспекти в нечии литературни творби, които допринасят за развитието и утвърждаването на националната ни идентичност.

Всъщност, възможните критерии за принос в развитието и утвърждаването на българската (или на друга) националната идентичност в нечие художествено творчество са два: личният стил и личното творческо майсторство, майсторство на направа, на изпълнение...

В тия две чисто личностни неща (уникални по природа) иманентно присъстват и народностните ни стилове и творческо майсторство, които също са уникални и по които, като същност, се различават културите на отделните народи...

- Тях именно, ние като читатели, слушатели или зрители (както и като ценители и оценители на изкуството), можем да ги почувстваме и/или да ги видим в нечии художествени творби (ако ги има, разбира се) и да оценим по тяхната висота авторския принос в развитието и утвърждаването на съответната народностна култура и национална идентичност. Именно чрез тях (и чрез познавателния ни художествен усет, разбира се) ние, например, веднага установяваме коя мелодия или песен е българска и коя е гръцка. Но установяваме също - коя песен е родопска и коя е македонска. Установяваме също - без да ни казва някой - кое изпълнение на родопската песен „Излел е Дельо хайдутин” е на Валя Балканска и кое е на някоя друга българска певица.

Който веднъж е видял картините на Владимир Димитров-Майстора (1882-1960), по картините му после разпознава Майстора! - както и не коя да е друга, а само българската национална идентичност в тях.

Същото важи и за най-висшето по характер личностно и/или народностно художествено творчество - словесното; поетичното и белетристичното. Няма как да не разпознаваме в разказите на Елин Пелин (1877-1949), на Йордан Йовков (1880-1937), на Николай Хайтов (1919-2002), на Йордан Радичков (1920-2004)... тях самите като автори със свои лични стилове и майсторство на творчество. Или - да не разпознаем Христо Ботев (1848-1976), Гео Милев (1895-1925), Николай Лилиев (1885-1960) или Никола Вапцаров (1909-1942) в техните стихове.

Явно е, че аз съм български поет и писател със свой утвърден вече стил и майсторство на писане - както е явно например, че и Мюмюн Тахир, макар да е творец с друг етнически произход, е български писател. Това е така, защото в личните ни творби - в неговите и в моите - прозират и се чувстват не само присъщите ни лични стилове и майсторства на сътворяване на поезия или на разкази, но и съответните стилове и майсторства на литературно творчество, които произтичат съвсем свободно от духовното лоно на народа ни, от сърцето, и душата на прекрасния ни български език, от неговата вътрешна поетика и ритмика, от неговия вътрешен психологически сказ и изказ.

Друг е въпросът (който иначе със сигурност се е оказал съществен за награждаването ми), че моят принос в развитието и утвърждаването на българската култура и национална идентичност може да се установи и пряко в посветените ми на тази тема множество есеистични и публицистични творби, написани и публикувани в продължение на повече от 20 години. Между тях е и електронната ми книга „Народът” (2009-2012), която по същност представлява чисто културологично изследване и утвърждаване именно на нашата българска народностна и национална идентичност.

Впрочем, част от същите творби, успях да подбера и да издам в печатна книга през 2015 г. под заглавие „Народът, учителят, писателят”...

Но на везната награда - творчески дела може някой да поставя и субективен пръст и да я накланя съответно както откъм страната на делата, така и откъм страната на наградата. А знаем и виждаме - особено днес - че се водят доста суетни и доста яростни „гладиаторски борби на поетическата сцена”, както, всъщност, откровено писа преди много години в поемата си „Честен кръст” поетът Борис Христов. Бихте ли сложили сега честния кръст на гърдите си и тогава ми кажете имат ли „пръст” други хора или „ваши хора” в награждаването с това сравнително високо отличие на Министерството на културата?

- Имат, разбира се. Но не в злободневния смисъл. Впрочем, и вие, като творец имате свой принос в награждаването ми и аз съм благодарен за него. Благодарен съм и на великолепния български скулптор Ивайло Савов, с когото заедно учредихте през 2012 г. и ме удостоихте през същата тази година с прекрасното ваше отличие - Наградата на сайта за култура и изкуство artnovini.com за цялостно творчество „Златното клонче”. Една наистина прекрасна и престижна вече за българското културно пространство награда, която ми е много ценна и ми е изключително скъпа на сърцето.

Взета е със сигурност под внимание и Националната награда на Съюза на свободните писатели в България „Народни будители”, на която съм трикратен носител за отделни книги и за цялостно творчество през различни години. Тъй че и моите колеги от ССП, на който съм член от 1992 г. и на който от 2014 г. насам съм негов заместник-председател, също имат принос в награждаването ми. На тях също съм им благодарен.

Благодарен съм в частност и на известния български литературен критик и историк Георги Н. Николов, който написа и публикува едни от най-проникновените литературно-критични отзиви за цялостното ми поетично творчество, за първия том на книгата ми „Мястото, откъдето започва безкраят” (2012) и за есеистичната ми книга „Народът, учителят, писателят”. Същите няма как да не накланяли „везната”, с която са оценявали приноса ми в развитието на българската култура.

Не мога да не изразя благодарността си и към известните български поети и писатели Христо Черняев, Стоян Вълев (1956-2017), Диана Димих, филологът проф. д-р Константин Попов, проф. д-р Стефан Влахов-Мицов, Анита Коларова, Красимира Василева, Атанас Ганчев, Мария Узунова (1967-2016) и др., които също написаха и публикуваха проникновени литературно-критични отзиви за творчеството ми.

Благодарен съм и на акад. Благовеста Касабова и на Константин Еленков - двама именити български литературни критици, които в свои общи литературно-критични отзиви за няколко литературни Антологии, издадени от ССП, отличиха творбите ми, а с тях и мен като поет. Както и на онези именити български поети и писатели, които в свои писма до мен (имащи като съдържание литературно-критична стойност и които продължавам да пазя в архива си) ме окриляха през годините в израстването ми като поет и писател: проф. д-р Енчо Мутафов (1943-2009), проф. д-р Милена Цанева, Найден Вълчев, Славе Македонски (1931-2002), Воймир Асенов (1939-2013), Димитър Горсов, Иванко Николов (1933-2002), Васил Аврамов и др.

Благодарността ми достига и до журналистката и писателката Маргарита Петринска, която публикува първото ми стихотворение през далечната 1969 г. в армейския вестник „Железопътен воин”, а също и до прекрасната българска поетеса Мила Доротеева (1921-2008), която публикува първото за „цивилния ми живот” стихотворение в русенския вестник „Дунавска правда” през 1971 г. Впрочем, с това мое стихотворение сякаш съм предвиждал изказваната сега от мен благодарност към всички онези български творци, които имат принос в приноса ми за развитието на нашата култура, а също и за награждаването ми с Почетния знак на Министерството на културата. Ето и стихотворението ми:

Снимка: © Личен архив на автораКъм бъдещето

За да стигна до теб
като вихрите волен и жив,
ще ми трябват крилете
на всички орли...

И по пътя трънлив -
за да стигна до теб,
обичта ще ми трябва
на хората...

Тук дишат горещите дни
и синеят просторите...

Мое бъдеще,
в мен прозвъни
като цъфнала
пролет!

Да, 24 май - Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост, е истинска цъфнала пролет за мен, както и за всеки българин, и в преносния, и в истинския смисъл на думата.

Но в наградата, или в наградите изобщо, има и твърде много суета, не мислите ли?

- Как не! „Суета на суетите...” - пее Соломон. Всяка награда обаче, а също и всяка титла - научна, университетска - има двояка природа. Вътрешна, която отговаря на степента на личния ни духовен растеж; той е истинската ни награда. И външна, която може да обозначи (с официална държавна или друга институционална награда) достоверно само донякъде факта, че сме получили вече истинската си духовна награда в сътворените от нас дела и творби и която наистина външно (може да) се родее със суетата и да предполага, и да е изпълнена понякога от нас самите с твърде много суета, а също и с възможно голямо самопревъзнасяне до... нищото.

Ето как тази истина (за външната и вътрешната природа на наградата) се разкрива поетически в стихотворението ми „Апогей” (най-отдалечената точка на Луната в орбитата ѝ около Земята, а също и на изкуствените космически тела, обикалящи около нея):

Апогей

Зенитът е свърталище на нищото
Очите на змията гледат кротко
Ридът мечтае и сънува ниското
Нощта е ден за бухали и котки

Танцуват в маранята пеперуди
С танц прогонват блудните си мисли
И спомени в които какавиди
И грозни гъсеници те били са

Треви цъфтят и прецъфтяват вече
В дърво зазрява вчерашен копнеж
И аз през клони гледам как извечно
Небето се щурмува със цъфтеж

С други думи казано - истинска награда за цветето е цъфтежът му, смисълът на неговия истински живот, с който то се отдава на другите, за да живее заедно с тях. А за нас е духовният ни цъфтеж - в творбите и в съзидателните ни дела. Този наш цъфтеж може да се оцени по достойнство и истински само от истински достойни и истински цъфтящи духом хора.

Имате две издадени книги и в Република Македония - „Провидения” и „Слънчев пояс”. Там, в „републиката на поезията”, както я нарича изтъкнатият български поет Любомир Левчев, със сигурност са ви оценявали големи и достойни по дух македонски поети?

- Да. Бранко Цветкоски, издател и преводач на книгата ми „Провидения” (ИК „Макавей” Скопие, 2006, поредица „Балкански писатели”), Раде Силян - издател на книгата ми „Слънчев пояс” (ИК „Матица Македонска”, Скопие, 2016) и съставител на Антологията „Светият път - поезия от балканските народи” (2015), в която съм включен от него като български поет, а също и Паскал Гилевски - поет, писател и преводач-полиглот, който направи превод на стиховете в „Слънчев пояс”.

Това са наистина трима големи не само македонски, но и балкански, и европейски поети. Преведени са на много чужди езици и са носители на много международни награди за поезия. Благодарен съм им. И те имат принос в удостояването ми с престижната българска награда. Но благодарността ми сега към тях се подсилва - може би, изкушаващо или дори с известна доза изкушение в мен - и от идваща ми сега наум мисъл на Хенри Дейвид Торо (Henry David Thoreau; 1817-1862), а именно тази, че „само големи поети могат да четат и да разбират големите поети”. Аз съм преводач на книгата с поезия на Раде Силян „Зло време” (изд. „Богианна”, София, 2014), за превода на която бях удостоен с Наградата „Григор Пърличев” на Съвета на международната среща на литературните преводачи (Тетово, 2015).

В този контекст бих искал да попитам: накъде, според вас, вървят и докъде биха могли да достигнат днешните ни общи българо-македонски работи, които, честно казано, мен лично никога не са ме вълнували особено в геополитически смисъл, например?

- Към по-добро, разбира се. Такива са и историческите ни поуки за периодите, в които сме си ги вършили заедно и сме се разбирали, и сме се подвизавали в тях като братя. Като българин с македонско потекло по баща, повече от това не мога да кажа. Имам роднини в Македония. Те са македонци, осъзнават се като такива. В рода ми има и гърци. „От двама братя - пише големият немски културолог Освалд Шпенглер (Oswald Spengler; 1880-1936) в книгата си „Залезът на Запада” (Der Untergang des Abendlandes; 1918-1922) - единият е швейцарец, а другият на същото основание немец и това не са учени понятия, а исторически факти. Защото народът е една взаимовръзка, която се осъзнава…”

Ще кажа обаче, че ако Съвместната българо-македонска комисия по историческите и образователни въпроси, създадена с Договора за добросъседство, се събира в името на истината, за да установява истината и почита истината (която за мен е наша човешка същност: Бог и човек едновременно, Исус, Спасителят - и която отначало разделя, но после сближава, и за която обикновено се понасят по-напред страдания, а сетне и радости), то сигурен съм, че българо-македонските ни работи ще достигнат по-високо ниво на разбиране и осъзнаване. И по-висша степен на единение и братско сътрудничество...

Благодаря ви за интервюто!

* * *

БИОГРАФИЯ

ВЛАДИМИР ЛУКОВ е роден на 2 юли 1949 г. в с. Ценово, Русенско. Потомък е на бежанци от Егейска Македония - от с. Пътеле, Леринско. Завършил е география и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Бил е работник, учител и специалист по управление на образованието в Русе. От 1987 г. работи като старши преподавател по география и философия във филиала на Техническия университет (София) - Професионалната гимназия по компютърни технологии и системи в град Правец.

Първите стихове на поета са публикувани през 1969 г. В следващите двадесет години негови творби са представяни предимно в русенските издания за литература и изкуство, във вестника и алманаха „Светлоструй”. Произведения на Владимир Луков са включени в редица поетични сборници и антологии, негови стихотворения са публикувани в македонски, френски и испански литературни списания. Негови поетични книги се намират в две от най-големите библиотеки в света: Харвардската университетска библиотека и Библиотеката на Конгреса на САЩ във Вашингтон.

Поетът е издал няколко стихосбирки, сред които са „Човекът с протези” (1992), „Съгледвачът” (1993), „Безбожни въплъщения” (1999), „Пролом” (2001), „Сверка на сетивата” (2005), „Следи от вятър” (2007), „Зраци” (2009), „Фибри от безкрая” (2011) . През 2006 г., в поредицата „Балкански писатели”, македонското издателство „Макавеj”, Скопие, публикува сборника със стихове „Провиденja”, чийто редактор е Бранко Цветковски.

През 2012 г. излезе първата белетристична творба на Владимир Луков - „Мястото, откъдето започва безкраят” - Том I. Книга за (не)послушници, а две години по-късно - през 2014 г., и „Мястото, откъдето започва безкраят”, Том II: Книга за (не)удачници.

Владимир Луков е член на Съюза на свободните писатели в България.

Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Петък, 08 Юни 2018г. 08:16ч.
 

КИНО

ЛИТЕРАТУРА

МУЗИКА

ТЕАТЪР

ДРУГИ