БОРЯНА РОССА: Изгуби се разбирането, че изкуството е ценност Печат
Автор: Марио Николов   
Петък, 25 Ноември 2011г. 20:12ч.

Боряна Росса. Снимка: © Личен архивИзкуството трябва да присъства в обществото, трябва да бъде гледано, да бъде подпомагано, да му се обръща внимание, защото то ни прави съзнателни създания, прави ни нещо по-различно от организъм, който само поема храна и я изхвърля, казва художничката, която е смятана за една от най-интересните и радикални български авторки от последното десетилетие.

БОРЯНА РОССА (BORYANA ROSSA) е родена през 1972 г. в София. Тя е интердисциплинарен художник и куратор; работи в областта на електронните изкуства, киното, видеото, пърформанса и фотографията. Повечето от нейните произведения са представяни в международни форуми: steirischer herbst, Грац; Националната художествена галерия, София; Първо Балканско биенале, Солун; Kunstwerke and Akademie der Kunste, Берлин; І и ІІ Московско биенале; Център за феминистко изкуство Elizabeth A. Sackler в Бруклинския музей, Ню Йорк; Музея за съвременно изкуство (MUMOK), Виена; Национална художествена галерия Zacheta, Варшава; Галерия ИСИ, София; Exit Art, Ню Йорк и т.н.

От 2000 г. работи съвместно с художника и кинорежисьора Олег Мавроматти (Oleg Mavromatti). През 2004 г. с тяхно участие е основана артистичната група ULTRAFUTURO, ангажирана с темата за социално-политическите измерения на технологиите и науката. Произведения на групата са представяни в Биеналето на електронното изкуство, Perth (BEAP) и във Фондацията за изкуство и креативни технологии (FACT), Ливърпул; в Обществото за изкуство и технология (SAT), Монреал и др. Росса и Мавроматти представят ULTRAFUTURO в Театър Trickster, Exit Art, Ню Йорк от 2006.

През лятото на тази година, в галерията на Института за съвременно изкуство в София, бяха представени изложбата им „Гражданска позиция” (2-30 юли 2011) и пърформансът „Розов стандарт”. През септември техни творби участваха в общата експозиция „Ре-продукции” (Re-production) в САМСИ.

Боряна Росса е носител на наградата „Избрана литература за пишещите за изкуство” на ИСИ-София за 2008. В момента тя работи над докторска дисертация в областта на електронните изкуства в университета Ренселър, Ню Йорк, посветена на репрезентациите на пола в българското, съветското и руското кино.

Жена президент“. Снимка: © Боряна Росса & Олег МавроматтиЗдравейте, намирам ви в университета Ренселър, Трой, Ню Йорк (Rensselaer Polytechnic Institute - Troy, New York). С какво се занимавате в момента?

- Докторант съм в Департамента по електронни изкуства в университета Ренселър, в град Трой (на български: Троя), и работя над дипломната си работа „Полът след Студената война”. Тя е посветена на репрезентацията на пола в съветското, българското и руското кино. В момента пиша текста, правя и видеоинсталация, в която американски актьори пресъздават сцени от избраните филми. Актьорите интерпретират действието през гледната точка на собствения си живот и опит, като правят нещо подобно на своя версия на тези сцени...

В докторантурата си разглеждам развитието на моделите на поведение, присъщи на различните полове, както и стереотипите, наложени от определени обществено-политическите конюнктури и конвенции, в периода от Октомврийската революция до днес. Интересувам се по какъв начин те се изменят, в зависимост от политическата и икономическата ситуация, от социалните движения и от тези за човешки права. Използвах периода на социализма, по-скоро като база за сравнение с днешната ситуация - фокусът на моята работа са последните двадесет години, т.е. от началото на 90-те.

Що се отнася до Трой - този град е известен като родното място на истинския Чичо Сам - Сам Уилсън (Samuel Wilson; 1766-1854), който е продавал месо на американската армия. Понякога неговият образ се използва карикатурно, понякога с пропагандни патриотични цели. Другата „забележителност” на града е Университетът, в който е завършил Уошингтън Рьоблинг (Washington Roebling; 1837-1926), архитектът, който е построил Бруклинския мост (Brooklyn Bridge). Трой е стар индустриален център. През XIX в. е бил на четвърто място по богатство в Америка, но с края на индустриалната епоха, постепенно запада и днес е университетски град.

Съвсем асоциативно - съвременният свят не е ли метафора на Троя - предателство, алчност, агресия, самоунищожение, на едно, иначе, доста приятно за живеене място, каквото е планетата ни?

- Смятам, че тези неща никога не са изчезвали - винаги са имали характеристиките, които имат и днес. Само са придобили различни форми, различен начин на развитие и въплъщения, предизвиквайки различни типове поведения. С други думи, не мисля, че някога алчността, завистта, или пък любовта, са били по-малки или по-големи... Всички те винаги са съществували, а нещото, което се е променило, е начинът, по който те се изразяват.

В статията си „Рецептивна солидарност”, младият философ Станимир Панайотов казва: Свързваме работата на Боряна Росса и Олег Мавроматти с политическото изкуство. Този факт трябва да бъде локализиран, само така той може да бъде политизиран в някакви нормативни рамки...” Политическо изкуство ли правите? Днес, опасно ли е или е благодатно да си политически ангажиран артист?

- Не бих поставила въпроса по този бинарен начин - дали е опасно или е благодатно. Смятам, че политическият ангажимент към нещо конкретно е лична отговорност на всеки художник или гражданин. Доколко той ще бъде ангажиран или не, това е негов избор. Не смятам, че това се прави заради някакви облаги, защото е модерно или нещо такова.

„Витрувианско тяло” (2009). Снимка: © Боряна РоссаАко говорим за опасност, мисля, че тя съществува, както за всеки гражданин, така и за всяко изкуство, дори за това, което не смята себе си за политическо ангажирано, защото, по някакъв начин, то би могло да предизвика противоречия. Те, от своя страна, се появяват в зависимост от това до каква степен изкуството представя нещо, което противоречи на установените норми.

Тази тема може да се разглежда в широк диапазон и в различни исторически и културни контексти. Например, през 50-те години на миналия век, хората, които се занимавали с абстрактно изкуство в България, са били смятани не само за неадекватни, но и за неправилни, а изкуството им е определяно като формалистично и буржоазно. Тоест политическо, за съответната конюнктура. Днес, в капиталистическия свят, абстрактното изкуство е смятано за изключително конвертируемо, тъй като не е ангажирано с никакви конкретни проблеми, в него няма наратив, няма герои, няма политика, т.е. това е „предмет”, който представлява чиста естетика и в него присъстват формалните черти на изкуството - цвят, композиция и т.н. Абстрактното изкуство е нещо, което много лесно може да се продаде, затова се смята за вещ, а не за „политика“. Макар че, като най-продавано изкуство, то е вид политика и поддържа хегемонията на пазара и цензурата, създадена от същия пазар. В този смисъл мога да кажа, че няма изкуство, което да не е политическо...

Докато едно изкуство, което е ангажирано с конкретни социални проблеми, които представя посредством свои специфични изразни средства, е трудно продаваемо и неговата „продаваемост“ зависи от желанието на потенциалния купувач - ако въобще има такъв - да покаже своята ангажираност със засегнатите проблеми. Това изкуство понякога подлежи на цензура (най-често и най-лесно то е контролирано от пазара), като тя в много случаи се реализира в неговото не-показване, като мотивът е „липса на интерес“ или невъзможност да бъде продадено. Така че, според мен, нещата трябва да се разглеждат диалектически, във връзка с исторически и културни контексти и тогава да се говори затова кое е опасно и кое не е опасно, кое е политическо и кое не е политическо... В крайна сметка, изборът е на самия художник - дали ще реши да бъде ангажиран по някакъв начин, или ще прави тези неща, които са конвертируеми...

Доколко радикален трябва да бъде съвременният художник? Всъщност думата радикален правилна ли е? Къде е границата? Докъде може да се стигне...

- Зависи как разбираме понятието радикален. Някои хора смятат, че е радикално, например, нарушаването на целостта на тялото, интервенция върху собственото тяло на художника, което с Олег правим сравнително често. Подобна намеса извършват и други артисти - български и чуждестранни.

Според някои мнения, радикално пък е действието, което носи политическо изказване, и невинаги е необходимо да бъде свързвано с някаква телесна интервенция или пък с факта, че тялото е много издръжливо - например, някакво дълго, продължително действие, като при Текчинг Шей (Tehching Hsien) - този пример е най-популярен, но разбира се, не e единствен.

„Жена президент“. Снимка: © Боряна Росса & Олег МавроматтиПо време на пърформанса „Гражданска позиция”, бях три часа на колене, което никак не е лесно. С него апелирах към по-голяма гражданска активност, която би трябвало да е присъща на гражданското общество, но рядко я виждаме в България. В този случай вече можем да говорим за две различни прояви на радикалност, концептуална и телесна, които, смятам, че при мен и Олег се припокриват. За нас е много важно да намерим адекватната форма на мисълта, която искаме да внушим. Формите, които използваме са разнообразни - фотография, инсталация, живопис, рисунки, дори пърформанс... В този смисъл, за нас, тялото е едно от средствата за изразяване, ние не го възприемаме само в медицинския му контекст, т.е. като организъм, който изпитва болка. Болката се появява в момента, когато хората започват да се асоциират с нашите тела...

Границите на радикалността. За мен, всичко, което мога направя на собственото си тяло или на тялото на друг пърформър (естествено не говоря за нарушаване на законите), който е съгласен с това, е допустимо, защото действително е свързано с изразяването на послание. Това нещо е допустимо, само ако е свързано с разговор, с договор... Не говоря за експлоататорски договори като тези на Марина Абрамович (Marina Abramović; 1946) с пърформърите, които преповтарят нейните изпълнения (в момента върви голям скандал, във връзка с нейната изложба в Музея за съвременно изкуство в Лос Анджелис - MOCA, по повод на тази експлоатация). За мен, агресията върху публиката също е недопустима - тя може да бъде мисловна, може да бъде „агресия“ на посланието, но не и физическа.

Използването на животни за „създаване” на изкуство, особено, когато става въпрос за насилнически действия, е немислима. Ако животните са наши сътрудници, партньори в изкуството и с тях се взаимодейства под формата на игра - е едно, но когато някой казва „искам да направя метафора на войната, на насилието...” и ако това е свързано с насилие над животното - за нас е абсолютно недопустимо. Смятам че антропоцентризма в изкуството трябва да бъде поставен под въпрос. Много често убийството на животни „за изкуство” е широко прието с одобрение и е наричано „радикално“ в най-положителен смисъл. Смятам, че това е просто ужасно и показва артистична импотентност...

„Празнуване на следващия миг” (1999). Снимка: © Erste Group/Боряна Росса/artnovini.comРадикалността на посланието. Тя се определя от това в каква политическа и културна ситуация живеем и в каква степен художникът е абсолютно доволен от нея. А също - би ли искал да участва в някаква промяна или поне в дискусията за тази промяна. Споделянето на мнение е отговорност (дори и да не го правиш чрез изкуство) и зависи от готовността на артиста или на индивида да жертва определен комфорт. Например, да оспори общоприети конвенции свързани с проблемите на пола, да речем, с незавидното положение на жените, което конвенционално се смята, че е безпроблемно. Това е тема, с която се занимавам и честно казано „комфортът“ ми е нарушен, само заради тези мои опити. Радикалното послание може да е свързано дори само с дискусия на политиките в областта на изкуството, с вътрешни негови проблеми, които обикновено са проекции на по-големи проблеми в цялото общество (пак ще спомена скандала с Марина Абрамович).

Цензура и автоцензура - съвместими ли са представата ви за съвременния свят?

- И на този въпрос бих отговорила така: тези две понятия винаги са съществували. Смятам че, става въпрос за многопластови проблеми, които е трудно да бъдат изразени с няколко думи. Това са неща, които съществуват независимо от политическата и социалната конюнктура. Цензура има и тук, и навсякъде по света... Когато, обаче, става дума за страна, в която за основна конституционна ценност се смята свободата на словото (като България), цензурата трябва да бъде непрекъснато обсъждана.

В България (и не само) има много примери за хора, които се самоцензурират, за да получат някакво финансиране. Самоцензурата идва и от страх. За съжаление никой не е застрахован от страха. Но ако някой се страхува, това означава, че нещо не е наред в обществото. Понякога се случва така, че художниците изобщо не предполагат, че тяхната работа ще предизвика скандал или ще бъде цензурирана. Ако им се случи - това лесно може да доведе до автоцензура в бъдеще. Тогава става ясно дали обществото може да приема различните мнения и да ги използва като възможност за конструктивен дебат, в който се споделят различни позиции, за да се стигне до някакъв обществен консенсус или ще поддържа воюващи крайности и репресия на мисълта. Това определя зрелостта на самото общество и, според мен, е много важно свободата на словото да се тълкува в този смисъл.

Разликата между отделните общества също се изразява във формата на цензура - в някои страни тя носи финансова отговорност, а в други - хора на изкуството са изпращани в затвора. Това е също фактор, който показва как се осъществява конструирането на властта, през какъв тип властови структури преминава - финансови или идеологически.

„Розов стандарт“, пърформанс. Снимка: © Боряна Росса & Олег Мавромати/ИСИКак се разви пърформанса „Розов стандарт”, посветен на бежанците и мигрантите в България. Струва ми се, че положението не е много розово...

- Да вземем думата репресия. В България съществува стандартно разбиране за това какво е нейното значение. Репресия се асоциира с Белене, човек да бъде изпратен в лагер, да бъде бит или държан под стража... Но това не са единствените форми на репресия, те са крайност. Ако си по-различен човек, репресия може да бъде и унизителното или презрително отношението към теб на работното ти място, на улицата, в магазина. Във всяко общество съществува репресия, с която хората трябва да се борият, независимо дали това общество нарича себе си демократично или не. Въпросът е, до колко то е чувствително и до колко то е готово да защитава правата на репресираните, както и собствените си права.

За съжаление, у нас има случаи, в които хора се изпращат в Бусманци, където режимът е затворнически. Тези хора са живели тук по десет или двадесет години, имат деца, работили са, плащали са данъци, но отиват там по бюрократични причини или поради конкретно ксенофобско отношение към тях. Тези хора дори не бих ги нарекла чужденци, защото те са напълно интегрирани. Така от най-леките нарушения на човешките права, може да се стигне до съвсем груба форма на нарушения, особено, ако обществото не се интересува от тези проблеми. В този смисъл „Розов стандарт” е нещо много малко, за да доведе до истинското решаване на проблема. Това е по-скоро символичен жест, чиято цел беше да разкаже за проблемите на мигрантите. С този пърформанс искахме да помогнем на едно разделено семейство - съпругът живее в Нигерия и докато беше там, в България му се роди дете. Сега то е тук заедно с майка си, а бащата, който не е виждал детето си вече година, не получава виза. В крайна сметка съпругата му реши да замине, което практически беше изгонване на гражданин на България от България.

Иначе самият пърформанс беше много важен като метафора, която трябва да постави под въпрос мита за гостоприемството на страната ни. Клишето е, че когато чужденецът дойде тук, той чувства такава топлота, сякаш е у дома си... Всъщност, много често реалността е съвсем друга. Питайте мигрантите, дори и тези, които живеят тук от десетилетия и може би имат вече гражданство. Използвах символа на розовото масло - с него печатахме „банкноти” - за да покажа, че гостоприемството не се изразява само в това да нахраниш някого за една вечер, а е комплекс от действия и създаване на условия, които би трябвало да се реализират на обществено ниво...

Съвременното изкуство в България - имам усещането, че е затворено пространство, предназначено за определен кръг от хора. Може би това е нормално, но мисията не е ли друга – да е по-отворено?

- Не съм съвсем сигурна коя е тази група от хора и кое е това затворено пространство, затова ще отговоря, както аз разбирам този въпрос, дано отговорът да разяснява поне някои неща.

Съвременното изкуство е начин на правене на изкуство, адекватен на съвременността. Тук трябва да направя една уговорка - когато говорим за съвременно изкуство, можем да допуснем грешката да наречем с този термин всичко онова, което се показва и продава на всевъзможни места, само защото е направено днес, в този момент.

Но това „всичко“ много често не е ангажирано с нашето съвремие, не използва съвременни средства, не се занимава със съвременни проблеми, а преповтаря прийоми за правене на изкуство, които отдавна не са адекватни. Съвременното изкуство е нещо друго, то има друга концептуална и формална логика, вероятно дори може да се каже, че заема някакво „пространство“, макар че не бих използвала тази дума, която някак препраща към физическо пространство. Не е съвременно да рисуваш като Пабло Пикасо (Pablo Picasso; 1881-1973), Джаксън Полък (Jackson Pollock; 1912-1956), още по-малко пък като Леонардо да Винчи (Leonardo da Vinci; 1452-1519). Нищо, че си го нарисувал сега. Отдавна вече сме навлезли в епохата на постмодернизма, статута на „самотния универсален гений“ е разклатен, затова казвам, че такива имитации не са адекватни. С това не „изхвърлям” живописта като жанр и средство - напротив, това което казвам е, че тя трябва да рефлектира времето, в което е направена.

В България е необходимо тези понятия да се изяснят, а това може да се случи с промяна на преподаването и говоренето за изкуство, което, за съжаление, се случва много бавно. В това отношение, виждам много слаби „придвижвания” в нашите образователни институции. Необходима е радикална реформа на художественото образование.

Възможно е да има направления или групи в съвременното изкуство, които да изглеждат затворени - като естетика или артистичен манифест, но това е тяхно право. Те не са цялото съвременно изкуство, те са част от него. По принцип, тези групи дори трябва да защитават такъв манифест, който най-добре да изразява техните идеи.

„Жена президент“. Снимка: © Боряна Росса и Олег МавроматтиАко става въпрос за „затвореното пространство“ на някакви институции може би трябва да говорим конкретно. Да вземем за пример Института за съвременно изкуство (ИСИ). Това е една от най-добре познатите институции в България, които се занимават със съвременно изкуство. Те имат мащабна образователна политика, говорят информирано за съвременното изкуство и имат международни връзки. Затова, като най-видим, на много хора, ИСИ се привижда като ярка, но вероятно „затворена“ възможност за осъществяване на достъп до определени ресурси - да кажем, участие в изложби извън страната...

Но освен ИСИ, в България има редица други организации като „Дела и документи”, „Даухаус”, „Фридж”, галерия „Васка Емануилова”, „Изкуство днес”, „Видеохолика”, галерия „Сариев” и много други, както и самостоятелни куратори, работещи с наети пространства, които са съвсем различни едни от други. Те също са възможности и също формират това, което означава „институция за съвременно изкуство“. И наистина, те са „отворени“ или „затворени“ по различен начин. Структури като СБХ също са многопластови и по свой начин определят към какво са затворени или отворени. Казано иначе: не е възможно да съществува организация без лице, без манифест. Освен това, всички теоретични спорове или дори вражди между тези институции, са от полза за създаване на грамотно разбиране за съвременното изкуство и на неговата функция. Ако тези дебати се привиждат като израз на „затвореност“, смятам, че това не е съвсем адекватно. Ако няма спор, има застой и затъпяване. Колкото повече караници и диспути - толкова по-добре!

Естествено, не си затварям очите за конструирането на ограничителни властови структури в съвременното изкуство. Но такива властови структури има навсякъде. И салонните галерии са власт, при това „затворена за достъп“. Ако аз реша да покажа някое видео или дори своя живопис там, никой няма да ги иска. „Коя сте вие?”; „Боряна Росса.“; „Коя?“ и т.н. Такъв ще е разговорът. Един съвременен художник може да покаже произведенията си в някоя старомодна салонна галерия само под формата на иронична акция, като коментар върху присъствието си там, защото тази институция не разбира неговия език.

Именно заради всичко това, не смятам, че съвременното изкуство у нас е затворено или че е „кръг от хора“. Всъщност, то е „кръгове от хора”, които имат свои приоритети и ги отстояват някак - по-добре или по-лошо, изграждат властови структури, които могат да бъдат критикувани, но би било най-добре това да се случва на същото теоретично или естетическо ниво.

Ако се чувстваш изхвърлен, но „съвременен“, направи нещо, пребори се със „властите”, които ти пречат. Много от моите, на Олег или на ULTRAFUTURO пърформанси са направени без каквато и да е била институционална подкрепа, без пари (освен собствените ни), с малко публика и без дори своевременно разпознаване от страна на пресата. За щастие, днес, тези работи са включени в международни ретроспективни изложби, посветени на пърформанса, или на проблемите на пола, сексуалността, идентичността и на много други неща.

Разбират ли съвременните българи съвременното изкуство?

- Хората разбират нещата на различни нива. Дори не бих употребила думата разбират, а по-скоро - се асоциират, намират връзка между себе си и изкуството на различни нива. Тези нива могат да са свързани с информираността им в областта на изкуството, да осъществяват дори физиологическа връзка с конкретно произведение...

Традицията за възприемане на изкуството като ценност, създадена у нас през 80-те години, с голямото участие на Людмила Живкова, се изгуби. Не става дума за това колко го разбираме, дали се асоциираме с него - не говоря вече за това - по-скоро, настоявам, че различните изкуства би трябвало да са неоспорима ценност за всяко едно общество.

ИФрагмент от изложбата „Гражданска позиция“. Снимка: © Боряна Росса & Олег Мавроматти/artnovini.comзкуството трябва да присъства в обществото, трябва да бъде гледано, да бъде подпомагано, да му се обръща внимание, защото то ни прави съзнателни създания, прави ни нещо по-различно от организъм, който само поема храна и я изхвърля. Това ценене на изкуството се загуби и със загубването му, се изгубиха опитите за неговото разбиране, за присъствието му в живота на всеки отделен човек. Нещата могат да се развият в положителна посока, при положение, че изкуството отново се превърне в обществена ценност. Но това може да се случи само с помощта на държавни, частни и неправителствени организации. Отделни индивидуални подпомагания са много несигурни, те не водят до сериозна промяна в общественото мнение.

За съжаление, напоследък, приоритетите, да речем, в областта на образованието се изместиха повече в посока към икономиката и на не знам какво още. Цененето на университетските икономически специалности постави така наречените икономически експерти на върха на кадровата пирамида. На профанно ниво ценен стана този човек, който има пари или знае как да ги прави. Той може да не произвежда никаква друга ценност, само да играе на борсата, например, или да се занимава с прекупвачество, да не говоря за различните форми на мафиотски бизнес, които са много почитани. Личността се цени толкова, доколкото има някакъв паричен ореол, а ако някой произвежда не-финансови ценности - тогава му е грош-цената.

Въпреки това, смятам, че у хората съществува интерес към изкуството, към начина по който то изразява мисли и споделя мисли, защото изкуството е необходимост. Изкуството е интелектуална необходимост, необходимост на чувствата...

Опитвам се да бъда оптимист. Смятам, че с развитието на самостоятелни групи, с организирането на независими фестивали и средища за изкуство, и още повече, с изменение на образователната и музейната система, и с евентуалното появяване на цялостна дългосрочна културна политика към него, ще бъдат приобщени разнообразни хора, с различно образование и статут в обществото. Въпросът е - кога?

Как се издържа един художник, който работи в областта на съвременното изкуство? Повечето от творбите ви нямат особено комерсиален характер...

- Разбира се, паралелно на величаенето на хората с парични ореоли, съществуват митове, че художникът, за да бъде истински творец, трябва да живее от въздуха и да дарява творчеството си на всички, да бъде благодетел...

Естествено, това е хубаво, доколкото един художник може да го направи. Но самият той не само се нуждае от средства за производство на изкуство, той има и тяло, което трябва да храни... Освен това, съществува стереотипът на „вечно мрънкащите интелектуалци“, които трябвало вместо да искат пари, да ходят да работят.

Връщайки се към политиката на ценностите, смятам, че в началото на 90-те държавата ни допусна голяма грешка като изхвърли изцяло от приоритетите си изкуството и го изпрати на пазара, на т.нар. пазар на изкуство, на който то трябвало да се продава... При това, същата тази държава не създаде никакви условия за развитие на въпросния пазар. В този смисъл, през изминалите две десетилетия, българските художници бяха доведени до положение на „оцеляване“. Обикновено те се издържаха (и издържат) с работа, която няма нищо общо с изкуството. В други страни съществуват стипендии за художници, грантове, които могат да се получат за конкретни проекти, държавно финансиране, субсидии, които идват от пазара на изкуство, от частни фондации, от галерии и т.н. Разнообразието е голямо. Впрочем, да отворя една скоба - в много случаи, работата с галерия се оказа ограничаваща, защото художниците, които имат договор, често се превръщат в нейни роби. Артистът създава неща, които се произвеждат като на поточна линия, с единствена цел да се продават...

Разбира се, има различни примери, но това са основните начини за финансиране на изкуството и за издръжка на художниците - от тях, обаче, много малко съществуват в България. Често пари се дават за някакви неща, които нямат общо с изкуството, а само се наричат така. Ако художникът трябва да се изхранва като мие чинии или дори като работи в рекламна агенция (вариант, който в момента е най-валиден за българските художници), за да може да предостави творчеството си „безплатно“ на всички, правейки го в свободното си време, това няма да доведе до добри резултати, не само финансови, но и като качество на изкуството. Това разделяне на две - работа за пари и работа за изкуството - не е в полза нито за художника, нито за културата на страната. Естествено, алтруизмът в изкуството никога няма да престане да съществува, но артистите трябва да бъдат ценени и да не бъдат докарвани до просешка тояга.

„Жена президент“. Снимка: © Боряна Росса и Олег МавроматтиАртистичните гилдии от различните изкуства трябва да се солидаризират и да изискват развитието на смислена културна политика в България. Държавното финансиране съществува в цяла Европа, при това в големи мащаби и дори с настоящите съкращения, остават значителни средства. Много хора се плашат като чуят думата „държава“, в тази връзка неграмотно се подхвърлят думички като „комунизъм“, като по този начин се освобождават от отговорност всички управляващи чиновници, които това и чакат. Но щом сме толкова „правоверни” капиталисти и се пазим от взаимодействия с държавата, най-малкото, точно в този контекст трябва да изискваме тя да създаде условия за развитието на пазар на изкуство, условия за частно донорство, на един работещ закон за меценатството, на данъчни облекчения. Само така ще покажем, че ценим изкуството и културата, че те са приоритет и само така ще могат да съществуват... Смятам, че държавата трябва да има протекционистка и финансираща политика за изкуството. Нали затова си плащам и данъците. Не трябва да се разчита само на пазар, защото пазарът е също тоталитарна формация, той може да диктува. Във връзка с финансовата криза, тук в Америка, започнаха широко да се използват понятия като „преобърнат тоталитаризъм“ или „контролирана демокрация“, които визират контролиращата функция на корпоративното финансиране, както и новите форми на ограничителна власт, създадена от тези корпорации. Това важи и за цензурата в изкуството, за която говорих.

Във ваше интервю прочетох определението bio art и се запитах - не отиваме ли твърде далеч, т.е. понятието „изобразително изкуство” не се ли размива до степен на изчезване... А, може би, това са логични, нови художествени етапи... Все пак - платното, боите, графичната преса, моливът, камъкът, текстилът... Тези неща ми стоят някак като по-изобразително изкуство? За другото, мисля, че му подхождат наименования като биология, медицина, математика и т.н. Не че в тях, понякога, няма естетика или красота...

- Традиционното разбиране за изкуство като дейност, която използва конвенционални методи за работа, е разтърсено още в началото на XX в. с появата на футуристите. Разбира се, преди тях има и други примери, но това е мащабно изменение, свързано с индустриалната революция. По същото време, например, пърформансът навлиза като форма в изкуството, макар че като понятие се появява доста по-късно. С използването на новите изразни средства и форми, традиционните изкуства не изчезнаха, а по-скоро границите на понятието изкуство се разшириха и започна да се асоциира с много по-широк тип дейности и методи.

Bio art е направление в съвременното изкуство, чиято предистория датира от началото на миналия век. Bio art е много близък до пърформанса, защото физическото създаване на произведенията е по-скоро дейност отколкото артефакт. Целта не е получаването на самото произведение, а процеса на генерирането му, което вече е пърформанс. Bio art обединява художниците, които работят с биологичен материал и използват научни методи и протоколи за изучаване на живата материя. Това всъщност е първоначалната дефиниция, която беше необходима за определяне на полето на действие и спецификата на bio art. Бяха проведени много тематични изложби - като куратор, през 2009 г., осъществих изложбата „Корпус екстермус (Живот+)” в галерия Exit Art, Ню Йорк, в която освен проблемите на живота и смъртта, разглеждах и жанровото припокриване между bio art и body art. Днес, тази дефиниция вече започна да се размива, тъй като и методи, и произведения на bio art присъстват като елементи в различни неспециализирани изложби.

Колко далеч сме стигнали? Разширяването на понятието изкуство още с появяването на модернистични движения като Баухаус или Конструктивизъм, както и бягството от класическото понятие, датиращо от времето на Просвещението, даде възможност на художниците да използват всякакви изразни средства, включително и научни протоколи. С протокол в науката се означава методът за манипулиране на нещо, за да може да се осъществи научният експеримент. На жаргон някои го наричат „рецепта“, като при готвенето. Всъщност, сътрудничеството между наука и изкуството съществува далеч преди епохата на Просвещението, когато се дефинира и класическото разделение между тези две сфери на знанието. Поради тази историческа връзка, един от иконичните образи на съвременното интердисциплинарно направление, наречено Изкуство и наука е... Леонардо да Винчи.

След известно прекъсване, в периода около Втората световна война и след нея, в края на 80-те започна процес на възвръщане към интердисциплинарната работа в изкуството, в която различните направления в човешкото познание се събраха, за да бъдат по-ефективни, да се обогатят взаимно. Не смятам, че стигаме далече, напротив, това е по-скоро необходимост, чрез която ще сме актуални на съвременността и на потребностите на съвременния човек.

Еманципацията. Днес, тя не е ли прекалено реакционна, егоистична, самозадоволителна?.. Не е ли това едно по-рафинирано определение на конкретен стадий от развитието на човечеството - вече не от първобитно-родовото общество, а от кибер-родовото... Което, навярно, е същото... Въпросът може би е в историческата и цивилизационната гледната точка...

- „Еманципация“ е термин, който се употребява не само за жените, но и за мъжете, както и за всички хора, независимо като какви се определят. Най-елементарното определение на еманципацията е освобождаване. Освобождаване на човека от обществените норми, които по някакъв начин го ограничават.

По времето на социализма - и мъжете, и жените, трябваше да се освободят от различни предразсъдъци, които им налагаше традиционното патриархално общество, както и да се еманципират от класовата експлоатация, осъществявана чрез икономическата и социална структура на обществото преди смяната на властта. Еманципацията на жените трябваше да бъде по-специфична, защото освен класовите проблеми, те имаха и свои специфични, свързани майчинството, с патриархалния ред, който изисква жените да стоят в къщи, да не се образоват и да не се занимават с нищо друго освен със семейството. Този вариант важеше, при положение, че са само домакини, но ако бяха работнички или селскостопански труженички, домашната работа оставаше като втори работен ден, за който не се заплаща, тъй като се смяташе за тяхно „естествено“ задължение.

Недалечната история показва, че еманципационната програма за равнопоставеност на жените постигна много - те вече можеха да учат в университетите, да участват активно в обществения живот... Малко хора знаят, че до 1944 г., в България, жените изобщо не са имали право да гласуват.

Но макар че програмата за еманципиране на жените включваше откриване на детски градини, създаване на детски кухни и други удобства, които донякъде да освободят жената от домашния труд, основният проблем остана мисленето за „естествените предназначения и роли на жените“, както в семейството, така и на работното място. Запазените патриархални структури на семейството в социалистическото общество, репродуцирани на работното място или в институции като университетите, например, за съжаление, позволи експлоатацията на жените да продължи, въпреки че на държавно ниво беше обявено, че всички са равни. Много малко мъже действително започнаха да делят с жените си домашната работа, но на ръководни длъжности се назначаваха предимно мъже.

Това са само няколко примера на различни „атавизми” от патриархалния ред, в т.нар. нареченото „еманципирано“ социалистическо общество. Има и много други остатъци, като например двойният стандарт в сексуалните отношения...

След социалистическия период, през последните двадесет години, се наблюдава завръщане към ограничаването на правата на жените. И колкото тогава не бяха разрешени проблемите, толкова днес те се задълбочиха, а някои от победите в това отношение бяха загубени. Направихме две крачки напред и една назад. Конкретен пример - от 2-3 години се регистрира т.нар. феминизация на бедността, което означава, че жените са по-бедни от мъжете и това нещо се случва по различни причини. Заговори се за „стъклен таван”... Но има причина, която е очебийна и всекидневна - жените в детеродна възраст много трудно са назначавани на постоянен договор, особено в частни фирми, защото никой не иска да им плаща „майчинските”. В този смисъл, жените са „по-безработни“ от мъжете и затова са готови да приемат работа без трудов договор, без осигуровки и т.н. По този начин те участват в сивата икономика и са напълно зависими от конюнктурата. Да не говорим за домашното насилие, търговията с хора и проституцията...

Затова въпросът за еманципацията на жените или за техните права все още продължава да бъде много актуален. Можем да не го наричаме еманципация, можем да го наречем проблем на жените, който обществото трябва да разреши. Еманципацията, обаче, има и друга страна – одомашняването на жените ограничава и мъжете, защото към тях вече има други изисквания - те трябва изцяло да поемат издръжката на семействата си, което е доста трудно. Така че на основата на експлоатацията на жените се получава и вторична експлоатация - на мъжете и на тяхната роля в обществото. Заедно с този проблем, стои и въпроса за хората с различна сексуална ориентация.

Фрагмент от изложбата „Гражданска позиция“. Снимка: © Боряна Росса & Олег Мавроматти/artnovini.comКакви отношения трябва да има между хората? Като погледнете света около себе си (глобално), имате ли усещането за антиутопия? Толкова ли е параноичен нашият свят?

- Хората винаги са били следени. В такъв смисъл ние винаги сме герои в един антиутопичен филм, на чиято повърхност се показва едно щастливо и подредено общество, а под нея са страхът и следенето.

Днес, начина по който хората са принуждавани да влязат в някакви конвенции се различава много от това, което беше през 80-те и 90-те години, както се различава и генерирането на механизмите на властта, за които говори Фуко. Струва ми се, че момента на преход, от една икономическа система към друга, както и от една система на следене към друга, е особено интересен, тъй като в този момент на преход нито едната, нито другата системи работят както трябва. В този случай, като че ли, хората се чувстват по свободни, защото все още не са вкарани от старата в новата система. Като маса, те са по-неориентирани, по-трудно им е да създадат стабилна преценка какво и как ще бъде утре, какви са ценностите, от какво да се страхуват или от какво да не се страхуват... За тези, които предпочитат някой да им казва какво да правят, това е тежък период, това е период, в който те не могат да понесат свободата, с която сами да създават ценностите, с които да боравят, дори на микрониво - това ги прави несигурни.

Същевременно, когато нещата започват да стават по-установени, да влизат в някаква ясна система, за голяма част от хората това е успокоение, те се чувстват добре, защото има кой да им каже какво трябва да правят. Но, тогава пък тези, които искат сами да избират, смятат, че това е навлизане в тоталитарно ограничаващо общество, в което ролите са твърдо определени и възможността за избор се ограничава все повече и повече...

За мен, тази изключваща рамка, в която бяхме вкарани през последните десет години, и която превърна в ценност материалното състояние - в зависимост от това колко пари имаш, толкова ценен си и ти - е много ограничаваща и тежка. Тя не позволява никаква свобода. И тази ценностна система даже не работи, защото хората не могат нито да печелят пари, нито да купуват каквото и да било. В моловете ходят като в музеи, в които се снимат със стоки, които никога няма да бъдат техни. Ако не си съгласен с тази ценностна система и ако искаш нещо да се промени, ставаш неприемлив, на твоето поведение се гледа с недобро око. Непрекъснато си следен колко печелиш и дали печелиш въобще, за да се определи какъв е твоя статут - дали си вътре в това общество, или си „лузър“. Следенето не винаги е приоритет на спецслужбите или на полицията. То се осъществява от всеки един гражданин, за когото, какво ще кажат другите е по-важно от това, какво той мисли. Затова сме свидетели на странни перформативни феномени - носене на дрехи, които изглеждат скъпи, но не са, фотографиране със скъпи автомобили, правене на неща за показ - сватби и абитурентски балове, в които хората вливат някакви немислими суми, а къщите са им бедни, ядат боклуци и не могат да пратят детето си в университет или дори на училище. Не че това е супер ново - но за последните десет години придоби чудовищни размери...

Въпреки това, имам усещането, че ценностната система, породена от консуматорското общество, започва да се разпада. В момента, заради икономическата криза, се вижда, че хората ценят и други неща, освен възможността да си купиш, например, две коли, скъпа къща и т.н. Други ценности, които са свързани с образованието, със социалния живот, с взаимоотношенията между хората, с чувството за общество (микрообщество), с чувството за близост, физическа и духовна, които бяха на изчезване с появата на необходимостта да доказваш себе си с материалното си благосъстояние.

Днес сме свидетели на множество протести и движения в различни държави, които се опитват да говорят за друга ценностна система. И това не е само „Окупирай Уолстрийт“ (Occupy Wall Street). Тези настроения не са свързани само с протеста на по-бедните срещу богатите, това не са само икономически протести. Това са протести, поставящи въпроса за това как взаимодействаш и общуваш с хората, как се създава общество, в което да бъдеш щастлив човек, а не щастлив консуматор.          

Къде се срещнахте с Олег Мавроматти? В какво се допълвате? В творчески план - накъде ви предстои да поемете?..

- С Олег се запознахме през 2000 г. в Киев, по време на Dreamcatcher Video Festival - фестивал за видео и експериментално кино. Тогава той получи Гран при за филма си „Выблядки” („Копелета”; 1999), който ми направи много силно впечатление. В рамките на фестивала представях видеото си „Празнуване на следващия миг” (1999), което сега е в колекцията „Контакт” на Ерсте Груп (бел.ред. - до 27 ноември може да бъде видяна в СГХГ). Тогава започнахме да говорим помежду си и разбрахме, че имаме много общи идеи и искаме да работим заедно.

С Олег непрекъснато правим нови неща, не само пърформанси, правим филми, живопис... В момента той работи върху няколко големи макета, които илюстрират утопични идеи за света и за неговия край - тема, с която в последно време се занимава и цялата поп култура.

Двамата работим и по моята докторантура, за която споменах в началото, както и за един филм, който той засне тук, в Америка, наречен „Малкото ножче Лидабу” - история за бъдещето, в което Китай е новата световна сила. Американците пък се опитват да емигрират там, за да си намерят работа и да отидат на Луната, където се строи нова Велика китайска стена. Това е фантастичен филм, черна комедия. Защо „черна”, защото петима от героите се опитват да преминат границата нелегално в автобус, в който умират, така, както много често се случва с мексиканските емигранти... Този филм е експериментален, а начинът, по който работим с актьорите, е доста по различен от този в класическите филмови продукции. „Малкото ножче Лидабу” вече е заснет и с Олег се надяваме скоро да го монтираме, както и да го покажем в България. В момента нашата инсталация, наречена „Хляб без зрелища“, е представена в галерия „Кредо Бонум” в София, в изложбата, посветена на „Българския павилион”, а една от последните ни видео работи - „Жена президент“ (Woman President), с която се опитваме да засегнем някои от проблемите, за които говорих, е в изложбата Unlimited 2011, също експонирана в столицата.

От кои съвременни артисти се възхищавате?

- Нямам идоли. Възхищавам се от хора, които познавам лично. Защото самото произведение на изкуството и начина, по който то е представено в галерия или в музей, е нещо което ме интересува по-малко, отколкото самата отговорност на художника, която той има към изкуството си. Затова имената, които ще спомена, може би, няма да са особено познати... Адам Зарецки, Йес Мен, Таня Остоич, Катржина Козира, Кати Хай, Паоло Педерчини, Гай Бен-Ари, Орон Кац и Йонат Зур, Бу Чапел, Бранда Милер, Фейт Уилдинг, Критикъл арт ансамбъл, Нео Бустаманте, Елена Ковилина, Джулиа Локтев - много са, и всички те са прекрасни. Но пропускам много!.. От тези, които по-малко познавам, бих добавила Йоко Оно, Каролее Шнееман, Джуди Чикаго, Рон Ати, Крис Бърден, Франко Би, Боб Фланаган, Вито Акончи...

Благодаря ви за интервюто! Пожелавам ви успех!
Joomla Templates and Joomla Extensions by ZooTemplate.Com
Последна промяна от Петък, 25 Ноември 2011г. 21:46ч.